Пустош

— Да не си болна, розо?

Отговор не последва, разбира се. Когато пръстите му се откъснаха от нея, тя се изправи в предишното си положение — диво цвете, поникнало сред изпръскани с боя треви в смирено, забравено великолепие.

„Цъфтят ли рози по това време на годината? — питаше се Джейк. — При това диви? Пък и откъде накъде дива роза ще поникне в изоставен парцел? Защо няма и други?“

Остана коленичил още известно време, после осъзна, че може да стои тук и да съзерцава розата цял следобед (ако не и цял живот), но това няма да му помогне да открие нейната загадка. Бе я зърнал в цялата й простота — както и всичко останало в това изоставено, засипано с боклуци кътче от града, отхвърлила всички маски. Искаше му се видението да се повтори, но желанието не бе достатъчно. Време бе да се прибира у дома.

Погледът му попадна върху двете книги, които бяха паднали наблизо. Вдигна ги и измежду страниците на „Чарли Пуф-Паф“ блесна сребрист предмет, който падна в избуялите бурени. Джейк се наведе, като внимаваше да не стъпва на навехнатия си крак, и го вдигна. В този миг хористите сякаш въздъхнаха и извисиха гласове, но после отново затихнаха.

— Значи и това е било истина — промърмори момчето. Прокара палец по зъбците на ключа и клинообразните извивки. После попипа третия зъбец, който имаше формата на латинската буква „s“. След това пъхна ключа в предния десен джоб на панталоните си и закуцука обратно към оградата.

Добра се до нея и тъкмо се канеше да се прехвърли от другата страна, когато изтръпна от ужасяваща мисъл. „Розата! Ами ако някой мине оттук и я откъсне?“ Изстена уплашено. Обърна се и след миг я откри, макар вече да се бе скрила в сянката на съседната сграда — миниатюрно розово очертание в здрача, уязвимо, красиво и самотно. „Не мога да я оставя тук — трябва да я пазя!“ Но в този миг в съзнанието му прозвуча глас — несъмнено това бе гласът на мъжа, когото бе срещнал в онзи странен отвъден свят. „Никой няма да я откъсне. Нито пък вандал ще я смачка под тока си, защото празните му очи не могат да видят красотата. Опасността не идва оттам Розата сама може да се защити.“

Джейк бе обзет от неизказано огромно облекчение. „Може ли да дойда и пак да я погледам? — обърна се той към призрачния глас. — Когато съм нещастен, когато гласовете се върнат и пак започнат безкрайните си спорове? Може ли да дойда и да я погледам на спокойствие?“

Гласът не отговори и след като се вслушва още известно време, Джейк заключи, че е изчезнал. Момчето пъхна книжките в колана на панталоните си — които, както забеляза, бяха прашни и целите в репеи — и се хвана за оградата. Покачи се отгоре, прехвърли се от другата страна, скочи, като внимаваше да стъпи на здравия си крак, и отново се намери на Второ Авеню.