Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— Е, е, Денси, не заслужавам благодарностите на дъщеря ти. Това, което направих за нея, беше само мой дълг, който бих изпълнил към всеки на нейно място. Разбира се, хубавата ти дъщеря не се нуждаеше от моята помощ. Тя вече си беше намерила добър защитник в лицето на храбрия Робин Худ…
— Ах, сър — прекъсна го крадецът на сърни, като се наведе към своя покровител и заговори поверително и сериозно, — Тъкмо там е бедата. Не му е още благодарила и бедното момче е извън себе си, защото тя не го иска. Правя всичко, каквото мога, да я накарам да го хареса, защото за мене Уъл Уолфорд е добро момче и мисли доброто на моето момиче. Но няма полза, сър, никаква полза. Както казват, сам човек може да заведе коня до водата, ама и четирсет не могат да го накарат да пие, ако той не иска.
— Мисля, приятелю Денси — тихо отговори кавалерът, — че по-хубаво ще е да оставиш дъщеря си да постъпи както тя смята за добре, особено пък за такова нещо, за каквото ми говориш. Може би тя по-добре от тебе чувствува кое е добро за нея.
— Ах, сър! — въздъхна загриженият родител на хубавата Бетси. — Ако я оставя да прави, каквото си иска, тя ще отиде по дяволите — казвам ви, ще отиде. Не че е лошо момиче — Бет не е лоша. Не, не, тя е добро момиче, както ви казах. Но много е дръзка, сър — много дръзка и доста горда, — а все харесва хора, които стоят по-горе от нея. Затова гледа на Уъл отвисоко: защото, нали виждате, сър, той е един беден дървар, макар че и аз не съм нещо повече.
Кавалерът можеше да подозре, че по други причини хубавата Бетси не харесва „Уъл“ Уолфорд, но сега не беше време да се говори за тия неща; без да каже нещо повече, той промени темата и заговори за работата, по която беше извикал стария дървар при себе си.
— Ето шест писма, които искам да предадеш — каза той и взе шест писма от масата.
— Ти виждаш — прибави той, като ги приближи към светлината на лампата, — че за да не стане грешка, съм номерирал писмата поред, както ще идеш по домовете, където трябва да ги предадеш. Мисля, че не е нужно да ти казвам Денси, че всяко писмо трябва или да бъде предадено от твоята ръка, или да не се предава изобщо.
— Разбирам какво искате да кажете, сър. Няма да го давам никому освен на самия човек. Имайте вяра в Дик Денси.
— Имам, Дик, и затова ти създавам всички тия безпокойства. Бих искал да можеше да предадеш и останалите, но това е невъзможно. Те са за друга част на графството и друг трябва да ги отнесе.
— С мене е Уъл Уолфорд, сър. Вие повикахте и него, нали?
— Да. Мислиш ли, че мога да му се доверя, Денси?
— О, сър. Бъдете спокоен. Той не обича нито църквата, нито краля. Неведнъж е бил затварян за това.
— Ах, ах — засмя се кавалерът, — това едва ли го препоръчва като човек, на когото можеш да се довериш. Но то не е толкова важно. Той няма да знае много за поверената му задача и затова няма да е толкова опасно да занесе писмата.
Денси разбра, че трябва да поеме пътя веднага, и без да говори повече, тръгна на далечната си обиколка. Преди да напусне къщата обаче, той се укрепи срещу студения нощен въздух с чаша силен ейл, който Ориол по нареждане на господаря си му даде.
Уил Уолфорд — между действуващите лица в танца морис той изпълняваше ролята на Робин Худ — беше вторият, който се яви, за да получи нареждания.
Той беше съблякъл яркозелената си туника и сега носеше обикновения си костюм — късо палто от сив домашен плат и широки бухнати панталони, достигащи до средата на бедрата. Зелените вълнени чорапи, с които представляваше разбойника, бяха още на краката му. Обут беше в тежки подковани обуща. На главата си носеше високата шапка, с която беше на празненството, и част от петльовите пера все още стърчаха над червената панделка наоколо.
Общо взето, дърварят се обличаше добре, държеше се като селско конте и издаваше, че е доволен от външния си вид.
Той обаче едва ли имаше причини да се чувствува толкова горд. На празненството недостойно представи рицаря-разбойник от шеруудската гора. И сега без романтичния си костюм той изглеждаше като оскубан петел и съвсем не приличаше на човека, когото хубавата Бет Денси би избрала за свой любим.
Изразът на лицето му беше неприятен — по-скоро мрачен, отколкото лош, а в погледа на воднистите му очи, подобни на очите на видра, се четеше не само подлост, но и неискреност. Явно Уил Уолфорд не беше човек, на когото можеше напълно да се вярва. Той изглеждаше от тия хора, които, за да задоволят някоя своя страст, са готови да станат предатели на борците.
Хенри Холтспър подозираше тия черти в характера му и това го възпря да му открие тайната, запечатана в шестте писма, които му повери да занесе, след като му съобщи имената на благородниците, за които бяха предназначени.