Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Глицки кимна.
— А втория куршум открихте ли?
— От другата страна.
Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.
— Какво, забеляза ли нещо?
— Нищо, абсолютно нищо.
Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.
— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.
Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.
— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.
Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.
— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.
— Ами да, късмет си е.
Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.
— Къде още има кръв? — попита делово.
Лание се наведе към него.
— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.
Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.
— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.
— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.
Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.
Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.
Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.
Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.
Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.
Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.
— Ейбрахам, трябва да поговорим.
Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.
Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.