Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Ще остана в съня ти до смъртта — въздъхна.
Мина бутна вратата на църквата, докато той биеше камбаната. Тя се отправи към ризницата и намери сиренето непокътнато, а капаните празни. Отец Анхел широко отвори вратата към площада.
— Лош късмет — каза Мина, разтърсвайки празната картонена кутия. — Днес не се хвана нито една.
Но отец Анхел не й обърна внимание. Разпукваше се бляскаво утро, с прозрачно чист въздух — като предвестие, че и тази година, въпреки всичко, декември ще дойде навреме. Никога мълчанието на Пастор не му се бе струвало по-безвъзвратно.
— Снощи имаше серенада — каза той.
— С куршуми — потвърди Мина. — Доскоро се чуваха изстрели.
Свещеникът за пръв път я погледна. И тя, извънредно бледа като сляпата си баба, носеше синята лента на едно светско братство. Но за разлика от Тринидад, която имаше мъжки дух, в нея бе започнала да зрее жената.
— Къде?
— Навсякъде — отвърна Мина. — Изглежда, че бяха полудели да търсят нелегални позиви. Казват, че случайно вдигнали дюшемето на бръснарницата и намерили оръжие. Затворът е пълен, но казват, че мъжете бягат в планината, за да се присъединят към партизаните.
Отец Анхел въздъхна.
— Не съм усетил нищо — рече.
Отправи се към дъното на църквата. Тя мълчаливо го последва до главния олтар.
— И това не е нищо — каза Мина — снощи въпреки комендантския час и въпреки куршумите…
Отец Анхел се спря. Обърна към нея присвитите си, невинно сини очи. Мина също се спря, с празната кутия под мишница, и нервно захихика още преди да довърши изречението.
Няма кой да пише на полковника
Полковникът отвори кутията за кафе и видя, че е останало най-много една лъжичка. Дръпна джезвето от огъня, изля половината вода направо на пръстения под и заостъргва с нож над джезвето вътрешността на кутията. Стърга, докато се отделиха и последните стърготинки кафе, размесени с ръжда от тенекията.
Докато чакаше кафето да заври — седнал до кирпичената печка, с израз на недоверчиво и простодушно очакване, — полковникът имаше чувството, че в червата му никнат отровни гъби и перуники. Беше октомври, една тежка за превъзмогване сутрин — тежка дори за човек като него, преживял толкова много сутрини като тази. Цели петдесет и шест години — откак бе свършила последната гражданска война — полковникът друго не правеше, само чакаше. И октомври беше едно от малкото неща, които идваха.
Като го видя да влиза в спалнята с кафето, жена му вдигна мрежата против комари. Астмата я беше мъчила през нощта и сега й се спеше, но се надигна да поеме чашата.
— Ами ти? — попита го тя.
— Аз вече пих — излъга полковникът. — Имаше още една голяма лъжица.
В този момент удари камбаната. Полковникът беше забравил за погребението. Докато жена му пиеше кафето си, той откачи единия край на хамака, нави го и го закачи върху другия зад вратата. А жена му си мислеше за умрелия.
— Роди се през 1922 — каза тя. — Точно един месец след нашия син. На седми април.
Сръбваше кафе и спираше да си поеме въздух, хриптейки сухо. Изглеждаше като направена само от бели хрущяли, с извит и вдървен гръбначен стълб по средата. Тежкото дишане я караше да задава въпросите си с утвърдителен глас. Когато свърши кафето, тя все още мислеше за умрелия и каза:
— Трябва да е ужасно да те погребат през октомври.
Но нейният мъж не й обърна внимание. Отвори прозореца. Октомври се беше настанил в двора. Докато съзерцаваше бухналата гъстозелена растителност, малките тунелчета на червеите в калта, полковникът отново почувства в червата си този пагубен месец.
— Костите ми са пропити с влага — рече той.
— От зимата е — отвърна жена му. — Откакто е започнало да вали, все ти разправям да си обуваш вълнените чорапи преди лягане.
— Цяла седмица вече с тях спя.
Валеше кротко, но без прекъсване. На полковника повече му се искаше да се завие с едно вълнено одеяло и да си легне пак в хамака, но настойчивият звън на пукнатите бронзови камбани му напомни за погребението.
— Октомври е — прошепна той и тръгна към средата на стаята. Едва тогава си спомни за петела, вързан за единия крак на кревата. Това беше един боен петел.
След като отнесе чашата в кухнята, отиде да навие стенния часовник с махало, в гравирана дървена кутия. За разлика от спалнята, която беше прекалено тясна за дробовете на астматичната му жена, дневната беше просторна, с четири плетени люлеещи се стола, наредени покрай масичка с покривчица и гипсова котка. На стената срещу часовника имаше картина: жена във воали, окръжена от амурчета, седи в пълна с рози лодка.