Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Тогава проумей положението, Кармичаел, сега сме съдружници.
Каза го сериозно и дори с малко драматизъм. Но, изглежда, това не стигна до съзнанието на господин Кармичаел. Той остана все така неподвижен пред писалището, подут и тъжен, дори след като затвори бронираната врата.
Пред казармата двама полицаи държаха за китките майката на Пепе Амадор. Тримата сякаш си отдъхваха. Жената дишаше спокойно и очите й бяха сухи. Но щом кметът се появи на вратата, тя нададе пресипнал вой и се разтърси с такава сила, че единият от полицаите трябваше да я пусне, а другият с хватка я прикова на земята.
Кметът дори не я погледна. Следван от друг полицай, той се изправи пред групата, която от ъгъла наблюдаваше борбата. Не се обърна лично към никого.
— Ей, кой да е от вас — каза той, — ако искате да предотвратите нещо по-лошо, отведете тая жена у дома й.
Все така следван от полицая, той си проби път сред групата и стигна до съда. Не намери никого. Тогава отиде до къщата на съдията и като блъсна вратата, без да чука, извика:
— Съдия!
Жената на съдията Аркадио, измъчена от тежестта на бременността, отвърна в полумрака:
— Замина си.
Кметът на прага не се помръдна.
— Къде?
— Как къде — отвърна жената, — на майната си.
Кметът даде знак на полицая да влезе вътре. Минаха край жената, без да я погледнат. След като преровиха спалнята и установиха, че никъде няма мъжки вещи, те се върнаха в гостната.
— Кога замина? — попита кметът.
— Преди две нощи — отвърна жената.
Кметът дълго мълча в размисъл.
— Копеле — изкрещя изведнъж. — Може да се скрие на петдесет метра под земята, може да се пъхне отново в корема на мръсната си майка, пак ще го измъкна жив или мъртъв. Ръцете на правителството са дълги.
Жената въздъхна.
— Чул ви господ, лейтенант.
Смрачаваше се. Още имаше групички, държани на разстояние от полицаите по ъглите край участъка, но бяха отвели майката на Пепе Амадор и селото изглеждаше спокойно.
Кметът отиде право в килията на убития. Накара да донесат едно платнище и подпомаган от полицая, сложи шапката и очилата на трупа и го уви в платнището. После потърси из участъка въже и тел и овърза тялото в спирала от глезените до главата. Когато свърши, беше се изпотил, но бе възстановил предишния си вид. Все едно, че физически бе смъкнал от гърба си тежестта на трупа.
Едва тогава запали лампата в килията. „Потърси лопата, кирката и една лампа — нареди той на полицая. — После ще повикаш Гонсалес, ще идете в задния двор и ще изкопаете дълбока дупка, в задната част, където е по-сухо.“ Каза го по такъв начин, сякаш проумяваше смисъла на всяка дума, докато я изговаряше.
— И запомнете за цял живот — завърши, — това момче не е умряло.
Два часа по-късно още не бяха изкопали гроба. От балкона кметът установи, че на улицата няма никого, с изключение на един от полицаите му, който стоеше на пост и обикаляше от единия до другия ъгъл. Запали лампата на стълбището и се изтегна да почине в най-тъмния ъгъл на залата, като едва чуваше редките писъци на далечен алкараван.
Гласът на отец Анхел го изтръгна от размишленията му. Чу го първо, като се обърна към стоящия на пост полицай, после към някого, който вървеше с него, а накрая позна и другия глас. Остана приведен на сгъваемия стол, докато отново чу гласовете, вече вътре в участъка, и първите стъпки по стълбата. Тогава протегна лявата си ръка в мрака и сграбчи карабината.
Като го видя да се появява на най-горното стъпало на стълбата, отец Анхел се спря. Две стъпала по-надолу стоеше доктор Хиралдо, облечен в къса бяла колосана престилка и с куфарче в ръка. Той разкри острите си зъби.
— Разочарован съм, лейтенанте — каза той весело. — Цял следобед чакам да ме повикате, за да направя аутопсията.
Отец Анхел впи в него бистрите си очи, после се вторачи в кмета. И кметът се усмихна.
— Няма аутопсия — рече той, — тъй като няма и труп.
— Искаме да видим Пепе Амадор — каза свещеникът.
С насочена надолу карабина, кметът продължи да говори на доктора. „И аз бих искал да е така — каза той. — Но нищо не може да се направи.“ И престана да се усмихва, когато каза:
— Избяга.
Отец Анхел изкачи още едно стъпало. Кметът вдигна карабината срещу него. „Стойте кротко, отче“ — предупреди той. Лекарят на свой ред също изкачи едно стъпало.
— Слушайте, лейтенанте — каза той все още усмихнат, — в това село нищо не остава в тайна. От четири часа следобед всичко знае, че сте направили с момчето същото, което е правил дон Сабас с магаретата, дето ги е продавал.