Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Ела тук, кумец — извика му той и му направи място под своя чадър.
— Благодаря, куме — каза полковникът, но не прие поканата.
Влезе направо в къщата, за да изкаже съболезнованията си на майката на умрелия. Първото, което усети, беше мирисът на много и най-различни цветя, а после, горещината. Полковникът се опита да си пробие път през струпаното в спалнята множество, но някой сложи ръка на рамото му и през тунел от разстроени лица го побутна към дъното на стаята, към мястото, където зееха — дълбоки и разширени — носните кухини на мъртвия.
Там беше и майката. С едно плетено палмово ветрило тя пъдеше мухите от ковчега. И други жени, облечени в черно, съзерцаваха мъртвеца — със същия израз, с който човек наблюдава течението на река. Изведнъж от дъното на стаята се разнесе плач. Полковникът отстрани някаква жена, озова се до майката на умрелия, която стоеше в профил към него, сложи ръка на рамото й, стисна зъби и рече:
— Моите искрени съболезнования.
Тя не обърна глава. Отвори уста и жално заизвива. Полковникът се стресна. Усети как безформената маса, която избухна в треперливи вопли, го заблъска към мъртвеца. Понечи да се хване за нещо, но не напипа стена. На нейно място имаше други човешки тела. Някой бавно и съвсем ласкаво изрече до самото му ухо:
— Внимателно, полковник.
Той обърна глава и видя, че стои до самия мъртвец. Само че не го позна, защото беше вдървен и променен, и както беше увит в бяло платно, с медната тръба в ръце, изглеждаше не по-малко разстроен от самия него. Когато, задушен от воплите, полковникът вдигна глава, за да си поеме въздух, видя, че затвореният ковчег се носи към вратата по наклон от цветя, които се разкъсваха в стените. Изпоти се. Заболяха го ставите. След миг осъзна, че се намира на улицата, защото дъждът намокри клепачите му. Някой го хвана за ръката и му каза:
— Побързай, куме, че те чакам.
Беше дон Сабас, кръстникът на мъртвия му син, единственият от водачите на неговата партия, който успя да се спаси от политическите преследвания и продължаваше да си живее в селото.
— Благодаря ти, куме — отвърна полковникът и мълчаливо тръгна под чадъра. После забеляза, че в духовия оркестър липсва една тръба, и за първи път съвсем ясно си даде сметка, че мъртвият беше мъртъв. — Горкият — прошепна.
Дон Сабас се закашля пресипнало. Той държеше чадъра високо в лявата си ръка — дръжката стигаше почти до главата му, защото беше по-нисък от полковника. Когато погребалното шествие излезе от площада, хората започнаха да си приказват. Тогава дон Сабас обърна към полковника своето опечалено лице и попита:
— Какво става с петела, кумец?
— В къщи си е петелът — отвърна полковникът.
В този миг някой извика:
— Къде сте тръгнали с този мъртвец?
Полковникът вдигна очи нагоре и видя кмета, застанал на балкона на полицейския участък — по гащи и по фланела, сериозен, с подута небръсната буза. Музикантите прекъснаха траурния марш. След малко полковникът чу гласа на отец Анхел, който нещо заприказва с кмета на висок глас. През почукването на дъжда по чадърите успя да долови за какво става дума.
— Е, какво сега? — попита дон Сабас.
— Сега нищо — отговори полковникът. — Погребалното шествие не можело да мине край полицейския участък.
— Ах, да, аз бях забравил! — възкликна дон Сабас. — Все забравям, че е обявено извънредно положение.
— Само че това не е бунт, а погребение на един нещастен музикант — възрази полковникът.
Шествието тръгна в друга посока. В долните махали жените гледаха как минава ковчегът и мълчаливо гризяха нокти. Но като отмина, застанаха по средата на улицата и нададоха викове — хвалебствени, благодарствени и прощални викове, сякаш вярваха, че мъртвецът ги чува от ковчега си. Като стигнаха гробищата, на полковника му призля. Когато дон Сабас го побутна към стената, за да направи място на мъжете, които носеха мъртвеца, обърна се към него усмихнат, но видя лицето му застинало.
— Какво ти става, кумец?
Полковникът изпъшка:
— Нали е октомври, куме…
Върнаха се по същата улица. Дъждът беше спрял. Небето стана дълбоко, наситено синьо. „Вече не вали“ — помисли си полковникът и се почувства по-добре, но остана задълбочен в себе си. Дон Сабас го прекъсна:
— Трябва да отидеш при доктора да те прегледа, кумец.
— Аз не съм болен — каза полковникът, — само че дойде ли октомври, някакви животинки започват сякаш да се въдят в червата ми, такова нещо усещам.
— А-ха — рече дон Сабас и се сбогува пред вратата на своята къща — нова двуетажна сграда с решетки от ковано желязо по прозорците.