Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Жената кимна с глава в знак на съгласие.
— Ето това е — продължи господин Бенхамин. — Вие продължавате да вярвате в молби. В тези времена — поясни той, като сниши глас — справедливостта не се постига с хартии, а с куршуми.
— Така казват всички — възрази тя, — но както виждате, само моят син е в затвора.
Докато говореше, тя развърза възлите на кърпичката, която дотогава стискаше в ръка, и извади няколко смачкани банкноти — осем песос. Протегна ги на господин Бенхамин.
— Това е всичко, което имам — каза тя.
Господин Бенхамин изгледа парите. Вдигна рамене, взе банкнотите и ги остави на масата. „Знам, че е безсмислено — каза той. — Но ще го направя само за да докажа на господ, че съм упорит човек.“ Жената мълчаливо му поблагодари и отново зарида.
— Във всеки случай — посъветва я господин Бенхамин — опитайте се да видите момчето и го убедете да каже, каквото знае. В противен случай, все едно, че пишем молби до прасетата. — Тя обърса носа си с пешкира, покри главата си и излезе от магазина, без да се обръща.
Господин Бенхамин спа до четири. Когато излезе на двора, за да се умие, времето беше ясно, а във въздуха кръжаха летящи мравки. След като се преоблече и среса малкото останали му косъма, той отиде в пощата, за да купи лист подпечатана хартия.
Връщаше се в магазина, за да напише молбата, когато разбра, че в селото става нещо. Дочу далечни викове. Група момчета минаха тичешком край него и той ги попита какво става. Без да се спират, те му отвърнаха. Тогава той пое обратно към пощата и върна подпечатаната хартия.
— Вече няма нужда — каза той. — Току-що са убили Пепе Амадор.
Без да се е разсънил напълно, като носеше в едната си ръка колана, а с другата си закопчаваше куртката, кметът с два скока слезе по стълбата на спалнята. Блясъкът на светлината наруши чувството му за време. Още преди да разбере какво става, реши, че трябва да иде в участъка.
Прозорците се затваряха по пътя му. Една жена тичаше срещу него с разперени ръце по средата на улицата. Във въздуха се носеха летящи мравки. Преди още да разбере какво се е случило, кметът измъкна револвера от калъфа и хукна.
Група жени се опитваха да разбият вратата на участъка. Неколцина мъже се боричкаха с тях, за да им попречат. Кметът ги разбута, облегна се на вратата и насочи пистолета си към тях.
— Само да мръдне някой, и ще му тегля куршума.
Един полицай, който бе поддържал вратата отвътре, отвори със заредена пушка и наду свирката. Други двама полицаи се показаха на балкона, дадоха няколко изстрела във въздуха и групата се пръсна в края на улицата. В този миг, виеща като кучка, жената се появи на ъгъла. Кметът позна майката на Пепе Амадор. Влезе вътре и от стълбата нареди на полицая:
— Заемете се с тая жена.
Вътре цареше абсолютна тишина. Всъщност кметът не разбра какво беше станало, докато не разбута полицаите, които запречваха входа на килията, и не видя Пепе Амадор. Проснат на пода, свит, с ръце между бедрата. Беше блед, но нямаше следи от кръв.
След като се увери, че няма никаква рана, кметът обърна тялото по гръб, напъха пешовете на ризата в панталоните му и закопча цепката. Накрая затегна и колана.
Когато се изправи, той бе възвърнал самоувереността си, но изражението, с което се обърна към полицаите, разкриваше първите признаци на умора.
— Кой го направи?
— Всички — отвърна русият исполин. — Опита се да избяга.
Кметът го загледа замислено и няколко секунди изглеждаше, че няма какво да каже повече. „Тия приказки вече не минават“ — каза после. Приближи се към русия гигант с протегната ръка.
— Дай ми пистолета.
Полицаят свали колана си и му го предаде. След като смени с нови двете изстреляни капсули, кметът ги прибра в джоба си и даде пистолета на друг агент. Русият гигант, който гледаше отблизо, сякаш беше озарен от ореола на нещо детинско, се остави да го отведат в съседната килия. Там се съблече и връчи дрехите си на кмета. Всичко бе извършено без бързане, като на церемония, на която всеки знае какво трябва да прави. Накрая сам кметът заключи килията на убития и излезе на балкона към двора. Господин Кармичаел все така седеше на пейката.
Отведен в кабинета, той не прие поканата да седне. Остана прав пред писалището, отново с прогизнали дрехи, и едва помръдна глава, когато кметът го попита дали е разбрал какво е станало.
— Е, добре — каза кметът. — Още не съм имал време да помисля какво ще правя и дали ще направя нещо. Но каквото и да направя — добави той, — не забравяй следното: щеш не щеш, ти си забъркан в кашата.
Господин Кармичаел продължи да стои унесен пред писалището, със залепнали за тялото му дрехи, леко подута вече кожа, като че ли все още не беше изплувал от третата си нощ на удавник. Кметът напразно чака някакъв признак на живот.