Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Лекарят разкъса печата на пакета с вестниците и прочете набраните с едър шрифт новини, а полковникът, вперил очи в кутията с неговата буква, чакаше пощенският чиновник да стигне до нея. Но той не се спря на неговата буква. Лекарят престана да чете вестниците, погледна полковника, после погледна чиновника, седнал пред телеграфните съоръжения, после пак полковника.
— Да си вървим — рече той.
— За полковника няма нищо — каза чиновникът, без да вдигне глава.
Полковникът се засрами.
— Аз нищо не чаках — излъга той. Обърна се към лекаря и със съвсем детинско изражение в очите каза: — На мен няма кой да ми пише.
На връщане вървяха мълчаливо. Лекарят — задълбочен във вестниците, полковникът — с обичайната си походка на човек, който е загубил току-що някоя монета и се връща по същия път да я потърси. Беше ясна привечер. Бадемите на площада ръсеха последните си скапани вече листа. Когато стигнаха до вратата на амбулаторията, започваше да се стъмнява.
— Какви новини има? — попита полковникът.
Лекарят му подаде няколко вестника.
— Човек не може да разбере — каза той. — Трудно е да прочетеш между редовете онуй, което цензурата позволява да се публикува.
Полковникът прочете набраните едро заглавия — все международни новини. Горе, на четири колони — информация за национализирането на Суецкия канал. Първата страница беше почти изцяло заета с покани за някакво погребение.
— Няма надежда за избори — каза полковникът.
— Не бъдете наивен, полковник — отвърна лекарят. — Ние вече сме достатъчно възрастни хора, за да чакаме Месията.
Полковникът посегна да му върне вестниците, но лекарят не ги прие.
— Вземете ги вкъщи — рече той. — Довечера ще ги прочетете и утре ще ми ги върнете.
Малко след седем часа от камбанарията заби камбаната на филмовата цензура. Отец Анхел използваше това средство за разгласяване на моралната оценка за всеки филм — според списъка, който получаваше всеки месец. Жената на полковника преброи дванадесет удара.
— За всички е лош — каза тя. — Почти цяла година вече филмите са лоши за всички. — Спусна си мрежата срещу комари и прошепна: — Светът е развратѐн.
Но полковникът никак не реагира на думите й. Преди да си легне, завърза петела за крака на кревата, заключи къщата и напръска спалнята с флайтокс. После сложи лампата на пода, закачи хамака и легна да прочете вестниците.
Прочете ги подред и от първата страница до последната, заедно с обявленията. В единадесет изсвири сирената за полицейския час. Скоро след това полковникът довърши четенето, отвори външната врата и докато пусне една струя в непроницаемата нощ по посока на оградата, комарите го нападнаха. Когато се върна в стаята, жена му беше будна.
— Нищо ли не пишат за ветераните? — попита го тя.
— Нищо — каза полковникът и преди да легне в хамака, изгаси лампата. — Отначало публикуваха поне списъка на новопенсионираните, а от пет години вече нищо не пишат.
След полунощ започна да вали. Полковникът заспа, но съвсем скоро се събуди, измъчен от червата си. Някъде в къщата закапа вода. Завит презглава с вълненото одеяло, той се помъчи да разбере в тъмното къде капе. Струйки ледена пот се плъзнаха по гръбначния му стълб. Тресеше го. Усети, че плува в блато от желатин, описвайки концентрични кръгове. Някой заговори и полковникът му отвърна от своето походно легло на революционер:
— С кого приказваш? — попита жена му.
— С онзи англичанин, маскиран като тигър, дето се появи в лагера на полковник Аурелиано Буендия — отговори полковникът и се обърна в хамака си. Изгаряше в треска. — Това беше граф Марлбъроу.
Осъмна разнебитен. Когато удариха втори камбани за литургия, той скочи от хамака си в една мътна, разтревожена от кукуригането на петела утрин. Главата му още се въртеше в концентрични кръгове. Започна да му се повдига. Излезе на двора и през настойчивия шепот на дъжда и неприветливите миризми на октомври се запъти към нужника. Въздухът в малката дъсчена колиба с цинков покрив беше наситен с амонячни изпарения. Полковникът надигна капака и от дупката излетяха рой триъгълни мухи.
Лъжлива тревога излезе. Клекнал върху нерендосаните дъски, той преглътна горчилката на неосъщественото желание. Вместо повдигане сега усещаше тъпа болка в хранопровода. „Нищо няма — прошепна си той. — Винаги същото ми става през октомври.“ И с присъщия си израз на доверчива наивност зачака да се успокоят гъбичките в червата му. Тогава се върна вкъщи за петела.
— Тебе през нощта те трѐсе и бълнува — каза жена му. След една седмица криза тя се беше запретнала да разтребва.