Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Избяга — повтори кметът.
Наблюдавайки лекаря, той едва успя да застане нащрек, когато отец Анхел наведнъж изкачи две стъпала с вдигнати ръце.
Кметът свали предпазителя със сух удар на опакото на ръката и застана неподвижно с разкрачени крака.
— Стой! — извика.
Лекарят хвана свещеника за ръкава на расото. Отец Анхел се закашля.
— Да играем с открити карти, лейтенанте — каза лекарят. За пръв път от много време гласът му стана твърд. — Трябва да направим тази аутопсия. Сега ще изясним загадката за припадъците, които получават задържаните в този участък.
— Докторе — каза кметът, — ако се помръднете от мястото си, ще ви тегля куршума. — Той едва отмести очи към свещеника. — И на вас също, отче.
Тримата останаха неподвижни.
— Освен това — продължи кметът, като се обърна към свещеника — вие трябва да сте доволен, отче, това момче пускаше пасквилите.
— За бога… — започна отец Анхел.
Конвулсивната кашлица не му позволи да продължи. Кметът изчака да премине пристъпът.
— Слушайте — каза тогава, — ще броя до три. След това започвам да стрелям със затворени очи по тази врата. Знайте отсега и завинаги — предупреди изрично лекаря, — край на шегичките. Във война сме, докторе.
Лекарят задърпа отец Анхел за ръкава. Започна да слиза, без да обръща гръб на кмета, и изведнъж се разсмя с пълен глас.
— Така вече ми харесвате, генерале — каза той. — Сега започваме да се разбираме.
— Едно — каза кметът.
Те не чуха следващото число. Когато се разделиха на ъгъла на участъка, отец Анхел беше съсипан и трябваше да извърне лице, защото очите му бяха влажни. Доктор Хиралдо го потупа по рамото, без да престава да се усмихва. „Не се учудвайте, отче — каза му той. — Това е животът.“ Като зави на ъгъла до дома си, той погледна часовника на светлината на уличната лампа — беше осем без четвърт.
Отец Анхел не можа да яде. След комендантския час той седна да пише писмо и стоя наведен над писалището чак след като мина полунощ, а в това време ситният дъжд заличаваше света наоколо му. Писа с увлечение, като рисуваше еднаквите букви, почти краснописно, и то с такава жар, че топеше перото едва след като напишеше две невидими думи, дращейки по хартията със сухото перо.
На следния ден след литургия той пусна писмото в пощата, макар че щяха да го изпратят чак в петък. Цялата сутрин въздухът беше влажен и мрачен, но по пладне стана прозрачен. Някаква заблудена птичка се появи в двора и близо половин час подскача като инвалид между нардите. Запя една и съща нота, като непрекъснато се качваше с една октава, докато стана толкова остра, че човек трябваше да си я представи.
По време на вечерната разходка отец Анхел беше сигурен, че през целия следобед го е преследвало някакво есенно благоухание. В дома на Тринидад, докато водеше с оздравяващата тъжен разговор за болестите през октомври, му се стори, че разпознава мириса, който една вечер излъчи в кабинета му Ребека де Асис.
На връщане бе посетил семейството на господин Кармичаел. Съпругата и най-голямата дъщеря бяха неутешими и винаги щом споменаваха затворника, проплакваха. Но децата бяха щастливи без бащината строгост и се опитваха да дадат вода от една чаша на двойката зайци, които им бе изпратила вдовицата Монтиел. Внезапно отец Анхел бе прекъснал разговора и описвайки с ръка дъга във въздуха, бе рекъл:
— Аха, вече знам, мирише на вълчи корен.
Но не беше вълчи корен.
Никой не говореше за пасквилите. В бурята на последните събития те едва ли бяха нещо повече от живописен анекдот от миналото. Отец Анхел се увери в това по време на вечерната си разходка и след молитвата, в разговора си в кабинета с група дами-католички.
Като остана сам, почувства глад. Изпържи си няколко резена зелен банан, приготви си кафе с мляко и прибави парче сирене. Задоволството на стомаха го накара да забрави миризмата. Докато се събличаше, за да си легне, и по-късно под мрежата, докато ловеше комарите, оцелели след пръскането с препарата, той се оригна няколко пъти. Имаше киселини, но духът му беше спокоен.
Спа като праведник. В тишината на нощта чу развълнуван шепот, настройването на струните, опънати от сутрешния хлад, и накрая една едновремешна песен. В пет без десет усети, че е жив. Изправи се с тържествено усилие, като си търкаше очите с пръсти, и помисли: „Петък, 2 октомври.“ После си спомни на глас: „Свети Иларион.“
Облече се, без да се мие и без да се помоли. След като закопча множеството копчета по расото си, нахлузи всекидневните си напукани обуща, чиито подметки бяха започнали да се отпарят. Като отвори врата към нардите, си спомни думите на някаква песен.