Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Полковникът се запъти към своята със съжаление, че ще трябва да съблече официалния си костюм. След малко пак излезе — отиде до бакалницата на ъгъла да купи кутия кафе и половин либра царевица за петела.
Полковникът се зае с петела, макар че този четвъртък предпочиташе да си остане в хамака. Няколко дни валя непрекъснато. През седмицата флората в неговите вътрешности се развихри. Няколко нощи не спа, измъчван от свирещото дишане на астматичната си жена. Но в петък следобед октомври благоволи да им даде почивка. Другарите на Агустин — майстори-шивачи, какъвто беше и той, и страстни запалянковци по борбата с петли — се възползваха от това и наминаха да проверят петела. Във форма беше.
След като ги изпрати, полковникът се върна в стаята при жена си. Тя се размърда и го попита:
— Какво казват?
— Запалени са много — отвърна полковникът. — Всичките спестяват пари, за да могат да заложат на петела.
— Не знам какво са му харесали на този петел — рече жена му. — Толкова е грозен! На мене ми изглежда като ненормален: главата му е прекалено малка за краката.
— Те казват, че това е най-хубавият петел в целия департамент — възрази полковникът. — Около петдесет песети струва.
Уверен беше, че този довод напълно оправдава решението му да запази петела — наследството от сина им, когото преди девет месеца на арената за бой с петли направиха на решето за разпространение на нелегална информация.
— Приказки са това, че струвал скъпо — каза жена му. — Като се свърши царевицата, ще трябва от себе си да късаме, за да го храним.
Докато търсеше дочените си панталони в сандъка, полковникът през всичкото време си мислеше.
— Остават само няколко месеца — каза той. — Вече със сигурност се знае, че през януари ще има боеве. После ще можем да го продадем на по-добра цена.
Панталоните му бяха неогладени и жена му ги опъна върху печката с две железни ютии за въглища.
— Защо бързаш толкова да излезеш? — попита го тя.
— За пощата.
— Съвсем забравих, че днес е петък — рече тя, като се върна в стаята.
Полковникът беше облечен, но още не си беше обул панталоните. Тя погледна обувките му.
— Тези обувки са вече за изхвърляне — каза му тя. — Започни да си носиш лачените.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Те са като за сирак — възпротиви се той. — Всеки път, когато ги обуя, се чувствам като избягал от сиропиталище.
— Та не сме ли сираци ние без нашия син? — каза жена му.
И този път успя да го убеди.
Полковникът се запъти към пристанището още преди да изсвирят корабчетата — по лачените обувки, по един бял панталон без каиш и по ризата, закопчана горе с медно копче, без подвижната яка. Застана при дюкяна на сириеца Мойсей да гледа как маневрират шлеповете. Пътниците слязоха, разнебитени от осемте часа пътуване в едно и също положение. Бяха същите както винаги: разни амбулантни търговци и хора от селото се връщаха към всекидневието си, след като бяха пътували през седмицата.
Пощенското корабче беше последно. Полковникът с вътрешна тревога следеше как се приближава към брега, как акостира. На покрива той различи торбата с писмата, привързана за парните комини и покрита с восъчно платнище. Петнадесет години очакване бяха изострили интуицията му, а петелът беше изострил нетърпението му. Пощенският чиновник се качи на корабчето, отвърза торбата, метна я на гръб и от този миг нататък полковникът вече не го изпусна от очи.
Тръгна след него по успоредната на пристанището улица — лабиринт от дюкяни и сергии с изложени пъстроцветни стоки. Всеки път, когато вършеше това, полковникът изпитваше съвсем различно вълнение, но винаги една и съща беше непреодолимата му като страха тревога. В пощата лекарят вече чакаше вестниците.
— Моята жена пита дали не сме ви обидили нещо, та не идвате вкъщи, докторе — каза му полковникът.
Лекарят беше млад човек с обрасъл с лъскави къдри череп. Имаше нещо невероятно в съвършенството на зъбите му. Той запита как е здравето на болната и полковникът подробно го осведоми, без да изпуска от очи движенията на пощенския чиновник, който разпределяше писмата по кутиите, наредени по азбучен ред, но вършеше това толкова бавно, че довеждаше полковника до отчаяние.
Лекарят получи кореспонденцията си заедно с пакет вестници. Отдели на една страна бюлетините за научна пропаганда и прочете бегло личните си писма. В това време чиновникът раздаде писмата на всички, които бяха дошли да си ги получат. Полковникът погледна кутията с неговата начална буква и един плик за въздушна поща със сини краища още повече опъна нервите му.