Убийте Райм [calibre 2.47.0]

— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но прос­то не звучи правдоподобно.

— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.

През цялото време, докато говореше, гледаше умолител­но Сакс.

— Да се върнем тогава на Мери Бет - предложи Бел. - Защо мислиш, че е била в опасност?

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя - помисли си Сакс. - Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?... Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? - попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, напи?

— Не! - Гарет заплака. - Нямаше да ѝ направя нищо ло­шо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм нап­равил...

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не мо­жеше да понася одеколона му.

— Мейсън... - опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! - закрещя ниският полицай. - Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гни­еш, докато дойде време да те съдят... Чувал си за „Ланкас­тър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа...

— Достатъчно! - прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан до­горе сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Но­сеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече - предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал - поздрави го Бел хладно. Не беше особе­но радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиен­та ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал - оправда се Мейсън. - Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той...

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! - Обърна се към Гарет: - Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен за­щитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?