Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
„Всички съревнования трябва да бъдат прекратени с падането на нощта“, казваше Евджахът.
– Как ще се спуснем в бездната? – попита Джардир, като избра напосоки един от многото въпроси, които се въртяха в главата му. – Ти можеш да се разтваряш като алагаите, но аз не мога.
– Не е необходимо – отвърна пар’чинът. – Има и земни маршрути. Мисловните демони вземат човешки пленници и ги държат живи в Ядрото. – Той се изплю на пода. – Поддържат свежи мозъците им.
– Трябва да слезем в подземния свят, за да спасим тези изгубени души – предположи Джардир. – След това Еверам ще...
Пар’чинът въздъхна шумно и завъртя очи.
– Ако ще намесваш „плана на Еверам“ всеки път когато ти кажа нещо ново, значи, ще прекараме доста време тук, Ахман.
Джардир се намръщи, но пар’чинът имаше право. Той кимна.
– Продължавай, моля.
– Не знам дали има някакъв смисъл да ги спасяваме. – Очите на пар’чина бяха изпълнени с тъга. – Мисловните демони считат празните мозъци за деликатес. Представи си десетки поколения, които живеят и умират в мрак, хранят се с мъхове и лишеи, като добитък за заколение. Нямат дрехи, нямат дори език. Те вече не са хора. Превърнали са се в нещо друго. Тъмно, уродливо и диво.
Джардир потисна една тръпка.
– Работата е там – продължи Арлен, – че има няколко пътя, по които можем да стигнем до Ядрото, но те са дълги и криволичещи. Има много разклонения, задънени улици, капани и опасни проходи. Не е нещо, с което бихме успели да се справим сами. Нужен ни е водач.
– И ти искаш този водач да е някой от князете на Алагай Ка – рече Джардир. Пар’чинът кимна. – Как ще го накараме да предаде собствения си вид и да ни поведе?
– Чрез изтезания – отвърна пар’чинът. – Чрез болка. Демоните нямат чувство за лоялност и се страхуват да не бъдат пленени. Можем да използваме това.
– Не усещам увереност в думите ти – каза Джардир. – А и как изобщо бихме могли да се доверим на княза на лъжите?
– Това е слабата точка в плана ми – призна пар’чинът, свивайки рамене. – Първо трябва да хванем един.
– И как смяташ да го направим? – попита Джардир. – Убил съм двама. Единия го изненадах, а с другия ми помогнаха Лийша Пейпър и моята дживах ка. Те са страховити същества, пар’чине. Дай им само един миг за действие и те могат...
Пар’чинът се усмихна.
– Какво? Да се превърнат в мъгла? Да изрисуват защити във въздуха? Да изцерят раните си? Ние също можем да правим тези неща, Ахман. Можем да направим капан, от който дори Алагай Ка не би могъл да избяга.
– А как изобщо ще намерим един от тях? – попита Джардир. – След като убих онзи през първата нощ на Новолунието, братята му избягаха. През следващите нощи се държаха настрани и се движеха много бързо.
– Страхуват се от теб – каза пар’чинът. – Помнят Каджи, ловеца на умове, и всичките, които е убил с помощта на Короната, Копието и Наметалото си. Никога няма да се доближат доброволно до теб.
– Значи, признаваш, че Каджи е Избавителят, а аз съм неговият наследник – каза Джардир.
– Признавам, че Каджи е бил генерал, от когото са се страхували мисловните демони – отвърна пар’чинът, – и когато ти се изправиш срещу тях със своите Корона и Копие, те ще започнат да се страхуват и от теб. Това не те прави наследник на нищо. Ако Абан носеше Короната и Копието, те щяха да се напикаят от страх и да побягнат от него.
Джардир се намръщи, но нямаше смисъл да спори. Въпреки съмнението и неуважението в думите на пар’чина, той почувства как в гърдите му се заражда надежда. Пар’чинът беше напипал нещо. Планът му беше налудничав, но това бе една великолепна лудост. Лудост, достойна за самия Каджи.
– Как ще разберем къде да разположим защитите, за да хванем някой от тях в капана?
Пар’чинът му намигна.
– Това е то. Знам къде ще отидат при следващото Новолуние. Всичките. Отиват в Анокх Слънце.
Кръвта на Джардир изстина. Изгубеният град на Каджи, откъдето пар’чинът бе откраднал Копието и беше поставил началото на всичко.
– Откъде знаеш?
– Не си единственият, който се е бил с мозъци, Ахман – каза пар’чинът. – Докато се опитваше да се справиш с онзи в спалнята ти, аз се биех с брат му на север от Хралупата. Щеше да ми види сметката, ако не беше Рена.
Джардир кимна.
– Твоята дживах е страховита.
Пар’чинът прие комплимента с кимване, но въздъхна дълбоко.
– Може би ако я бях послушал, нямаше да оставя трима от тях да ме хванат със свалено бидо миналия месец. – Той сведе очи и аурата му пламна от срам. – Влязоха в главата ми, Ахман. Не можах да ги спра. Разровиха се из спомените ми като из претъпкан сандък. Най-силно искаха да разберат къде съм открил защитите...