Тръпка [bg]

След като я оставих в училище, опитах да излъжа сам себе си, че няма да се насоча по най-бързия възможен начин към къщата му.

Той не беше там. Вече знаех това.

Но пък с какво можеше да навреди още една проверка.

По пътя си мислех за Грейс и това, което ми беше казала онази нощ за електричеството и млякото в хладилника. Може би, само може би, Бек щеше да бъде там, за да ме освободи от отговорността за Джак, както и от непоносимата тежест на чувството, че съм последният от моя вид. Дори и къщата да беше все така празна, можех да взема още малко дрехи и другата си книга на Рилке, а после да се разходя из стаите, потопен в спомени за моето вълче семейство.

Помнех как едва преди някакви жалки три години силата на проклятието беше по-слаба и всички ние бяхме способни да се върнем към човешката си форма още при първата целувка на пролетната топлина. Къщата ни се пълнеше — Пол, Шелби, Улрик, Бек, Дерек и дори откаченият Сейлъм ставаха хора по едно и също време. Тогава, докато се борехме с цялата тази лудост заедно, нещата сякаш ни се струваха по-нормални.

Намалих и отбих по алеята към къщата. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях друга кола да паркира точно пред мен, но радостта ми бързо беше попарена, след като осъзнах, че това е някакъв непознат „Шевролет Тахо“. Стоповете му проблясваха мътно в сивата светлина на утрото. Свалих прозореца си в опит да доловя някаква миризма, но преди дори да подуша въздуха, чух как вратата откъм шофьорското място се отваря. Вятърът улови аромата и го донесе при мен, чист и познат.

Бек.

Паркирах бронкото и изскочих ухилен до уши, когато го видях как заобикаля колата си. Очите му се разшириха за момент, след това не по-малко широка усмивка от моята озари едрото му лице.

— Сам! — Гласът му прозвуча някак странно… изненадано. Усмивката му се разшири, доколкото това изобщо беше възможно. — Благодаря ти, Господи. Сам! Ела тук!

Прегърна ме здраво и потупа гърба ми, както винаги го беше правил — нежно, въпреки огромните ръце и силата си. Адвокатската му кариера определено го беше научила как да се държи с хората. Нямаше как да не забележа колко наедрял изглежда. Това обаче не беше напълняване. Не можех да преценя колко ризи и фланели беше облякъл под палтото си, за да предпази човешката си форма от студа, но виждах разминаващите се яки на поне две от тях.

— Къде беше?

— Аз… — Канех се да му разкажа на един дъх цялата история, за това как бях прострелян, за Грейс, за Джак… но не го сторих. Не знам защо. Причината със сигурност не беше в Бек, който ме гледаше сериозно с наситено сините си очи. Имаше нещо друго, някаква странна миризма, слаба, но позната, която караше мускулите ми да се стягат, а устата ми да пресъхва. Не трябваше да бъде така. Не трябваше да се чувствам по този начин. Отговорих далеч по-предпазливо, отколкото възнамерявах. — Мотаех се наоколо. Не бях тук. Ти също не беше тук, както забелязах.