Тръпка [bg]

След миг вече го нямаше. Стопи се сред белите валма на пушека. С един скок преодолях канавката и хукнах сред него сред режещия студ на мъртвата зимна гора.

Когато навлязох сред дърветата, го чух как тича пред мен, явно заложил на това да ме надбяга, вместо на възможността да се изплъзне безшумно. Можех да подуша миризмата на страха му, докато тичаше пред мен. Тук пушекът беше по-плътен, така че ми беше трудно да определя къде свършват белите валма и започва надвисналото над сухите клони небе. Джак бе почти неразличим, по-бърз и маневрен на своите четири крака и далеч по-добре понасящ студа.

Болка прониза вкочанените ми пръсти, голият ми врат изтръпна под ледения досег, усетих как вътрешностите ми започват да пулсират и да се усукват. Бях изгубил от поглед вълка пред мен, но този вътре в мен внезапно се оказа невероятно близо.

— Сам! — изкрещя Грейс. Сграбчи ме за яката и ме дръпна рязко назад, за да ме принуди да спра, след което хвърли палтото си върху раменете ми. Давех се, опитвайки да си поема въздух и да потисна вълчия облик, надигащ се в мен. Тя прегърна здраво разтрепераното ми тяло.

— Къде ти беше умът? Къде ти…

Не довърши. Поведе ме бързо обратно през горичката. И двамата се препъвахме, коленете ми се огъваха. Забавих ход, когато стигнахме до канавката, но Грейс успя да ме прекара през нея, като ме подхвана под мишниците, за да ми помогне да се изкача до бронкото.

Вече вътре, зарових вкочаненото си лице в топлата кожа на шията й и я оставих отново да ме прегърне здраво. Треперех неудържимо в обятията й. Всеки от пръстите ми бе огнище на ледена болка.

— Какво си мислеше, че правиш? — попита Грейс, притиснала ме толкова силно, че почти ме задушаваше. — Сам, не можеш да правиш така. Навън е жесток студ. Къде ти беше умът?

— Не знам — казах, все така притиснал лице към шията й. Мушнах свитите си в юмруци ръце между нас, за да ги стопля. Наистина не знаех. Знаех обаче, че не познавах Джак, не го бях познавал като човек и нямах никаква идея какъв вълк ще бъде. — Не знам — повторих.

— Сам, не си струва — почти проплака Грейс и притисна бузата си към косата ми. — А ако се беше трансформирал? Къде ти беше умът?

— Ами нямаше го — казах истината аз. Отпуснах се назад, най-сетне достатъчно стоплен, за да спра да треперя. Положих длани върху отворите на парното. — Съжалявам.

Настана тишина, нарушавана от равномерния шум на двигателя. След малко Грейс каза:

— Днес разговарях с Изабел. Сестрата на Джак. — Замлъкна за момент, после продължи: — Сподели, че го е видяла.

Не казах нищо, само присвивах пръсти над отворите, сякаш можех да сграбча топлината и да я задържа.