Тръпка [bg]

За първи път тази сутрин Сам се разсмя и аз установих колко съм щастлива да чуя този така липсвал ми звук.

— Като кученце си. Все едно подрънквам с ключовете си, а ти подскачаш край вратата и си чакаш разходката.

— Бау!

Той ме потупа по главата, докато прекрачвахме през прага на топлия дом към студа на пастелната утрин. Когато се качихме в бронкото и излязохме на пътя, попитах отново:

— Значи няма да ми кажеш къде отиваме?

— По никой начин. Единственото, което ще сторя, е да те помоля да си представиш, че съм направил това още в първия ден, когато се срещнахме. Че съм те завел на романтична среща, наместо да лежа прострелян и кървящ на верандата ти.

— Нямам особено богато въображение.

— Аз имам. Ще си го представям вместо теб — толкова силно, че ще повярваш и ти. — Той се усмихна, за да ми покаже, че въображението му вече е започнало да работи, но в тази усмивка имаше толкова много тъга, че гърлото ми се стегна. — Ще бъда галантен млад мъж, който се грижи за своята дама, и така моята вманиаченост по теб вече няма да ти се струва толкова плашеща.

— О, повярвай, моята е по-плашеща — погледнах през прозореца. От сивото небе бавно и някак неохотно се сипеха снежинки. — Сигурно имам този… как се казваше? Синдромът, който те кара да се идентифицираш с хората, които са те спасили.

Сам стигна до разклона, водещ към училище и зави в противоположната посока.

— Да нямаш предвид синдрома Мюнхаузен, при който жертвите на отвличане започват да се идентифицират с похитителите си?

Поклатих глава:

— Не е същото. Освен това синдромът Мюнхаузен май беше симулирането на някаква болест, за да привлечеш внимание.

— Така ли? Може. Просто ми харесва да произнасям „Мюнхаузен“. Чувствам се така, сякаш наистина говоря на немски.

Разсмях се.

— Улрик беше роден в Германия — припомни ми Сам. — Беше същински извор на интересни детски приказки за върколаци. — Той зави по централния път към центъра и започна да се оглежда къде да паркира. — Казваше, че някога хората напълно доброволно са искали да бъдат ухапани.

Зад прозорците на бронкото се нижеха сградите на Мърси Фолс. Магазините, издържани във всички нюанси на кафяво и сиво, изглеждаха още по-кафяви и сиви под оловното небе. Зимата беше зловещо близо, въпреки че беше едва октомври. Никъде не се виждаше зеленина, а листата на някои от дърветата край пътя бяха опадали съвсем и оголените им черни клони допълваха неприветливия пейзаж, изпълнен със студ, тъга и бетон.

— Защо са искали това?

— В приказките те са се превръщали във вълци, за да крадат овце и други животни, когато храната не им е достигала. А някои от тях са се трансформирали просто защото им е било забавно.

Наблюдавах лицето му и се опитвах да доловя емоциите в гласа му:

— А забавно ли е наистина?