Истанбулска загадка [bg]

— Да бе…

Тя се намръщи.

— Шон, моля те, постави се на наше място. Не можем да обвиняваме никого без доказателства. И няма как да вярваме на всяка конспиративна теория. Просто не става така… Иначе всеки може да ни прати за зелен хайвер… Моля те, повярвай ми. — Слезе едно стъпало.

Аз не помръднах. Имах странно усещане, че ме водят за носа. А не обичах това.

Тя се поколеба и отново се качи на предишното стъпало.

— Какво има?

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Връщам се в Истанбул.

— Аз резервирах хотел тук.

— Наистина ли искаш да умреш като Алек? — Погледна ме в очите, сякаш търсеше нещо. Сега гласът й стана по-нежен. — Разбираш ли защо Питър постоянно повтаря, че трябва да се върнеш в Лондон? Животът ти наистина е в опасност.

— Резервирах стаята под фалшиво име. Всичко ще е наред.

— Повярвай ми поне за това, Шон. Никой западняк не може да отседне в хотел на този остров, без всички да разберат. Какво е по-важно за теб — парите за стаята или животът ти? А ние как разбрахме, че си тук?

Отстъпих назад. Тя тръгна към мен.

— Моля те, Шон, точно сега излагаш на опасност акцията ни за наблюдение. Ако останеш тук, ще затрудниш работата ни още повече. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава ела с мен. Ще ти покажа нещо. Исках и Алек да го види, но тогава нямах възможност. — В гласа й се усещаше вълнение, сякаш наистина имаше да ми покаже нещо интересно.

— Какво е?

— Смятам, че ще ти хареса.

— Дано да е добро.

Когато пристигнахме, сградата на фериботния терминал беше претъпкана с чакащи пътници. Втренчиха се в нас, когато изтичахме вътре подгизнали от дъжда. Други закъснели, също мокри до кости, идваха подире ни.

Сега дъждовните струи шибаха като стрели. После, когато катамаранът стигна до тесния кей, от него се чу сирена. Хората се струпаха, напирайки вкупом напред. Макар опашката да не беше подредена добре, натискът да се стигне до кораба бе изненадващо методичен.

След минути всички се качиха. После отплавахме от Бююкада с продължителна сирена.

— Какво прави цял ден? — попитах я аз, след като седнахме.

— Търсих някого. — Тя притисна деликатно пръст към устните си, а после се озърна. Навсякъде край нас седяха хора.

Сгуши се в седалката си и главата й почти докосна рамото ми.

— Нуждая се от почивка.

Катамаранът подскочи през вълните, насочвайки се към обгърнатия в мрак далечен европейски бряг на Истанбул. В кораба постоянно се усещаше някакво ритмично туптене, сякаш се намирахме във вибрираща машина, конструирана така, че да извади лошо поставените ни пломби. Краткият здрач си отиде отдавна, а каютата бе ярко осветена и запечатана като флуоресцентна тръба. Хората край нас завираха във влажните си дрехи.

После, след една особено гневна вълна, Изабел стана, отиде до бара в ъгъла и се върна с турски кафета. Забелязах, че една жена в края на редицата ни наблюдава. В групата покрай нея имаше още жени в чадри и няколко в бурки.