Лондонски мостове [bg]

— От теб явно нищо не може да остане скрито.

Санди се подсмихна самодоволно.

— Нали знаеш, такива сме ние, детективите. Винаги разследваме. Затова по-добре сам ми разкажи всичко, Алекс.

— Е, няма кой знае какво — промърморих аз. — Срещам се с една жена, която много харесвам…

— Но, по дяволите, ти харесваш много хора! Просто така си устроен, Алекс. Откри нещо добро дори в онова гадно, откачено психясало копеле Кайл Крейг.

— Би могла да си права, ако разсъждаваме принципно. Но вече преодолях чувствата си към Кайл. Освен това не харесвам нищо в полковник Джефри Шейфър. Или в онзи руснак, който се нарича Вълка.

— Кажи ми поне коя е тази невероятна жена, на която си разбил сърцето. Или пък тя ще разбие твоето. Сигурна съм, че вече е станало или едното, или другото. Защо продължаваш да се тормозиш?

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Тя също работи в полицията… Всъщност има чин инспектор. Живее в Сан Франциско.

— Колко удобно! Направо е блестящо, Алекс! Как можа да я намериш чак там, на цели три хиляди и двеста километра от Вашингтон? Е, какво, срещате се по веднъж годишно ли?

Отново се разсмях.

— Виждам, че езикът ти е все тъй остър както някога.

— Често го практикувам, затова. Значи излиза, че още не си намерил жената на живота си. Жалко, срамота! Аз имам една-две приятелки. Да не се задълбаваме чак толкова в тази тема, но позволи ми да ти задам все пак един личен въпрос. Наистина ли според теб вече си успял да преодолееш загубата на Мария?

Когато си имаш работа със Санди като следовател, всичко се свежда до това, че тя не разсъждава като другите — често обича да навлиза в територии, които останалите подминават. Моята съпруга Мария беше убита преди десет години при един уличен инцидент. Така и не успях да открия убиеца й. Не бях преодолял загубата й. Може би ще постигна покой чак когато се добера до убиеца й. Случаят все още не бе приключил. Тази мисъл ме измъчваше от години и още ми причиняваше болка.

— Много съм привлечен от Джамила Хюз — признах си аз. — Това е, приятно ни е да сме заедно. Какво лошо има?

Санди се усмихна.

— Чух те още първия път, Алекс. Явно много я харесваш. Но не ми каза, че си лудо влюбен, а не си от хората, които ще се задоволят само с привличане. Права ли съм? Да, разбира се, че съм права.

— Обичам те — рекох.

Санди се усмихна.

— Е, значи се разбрахме. Тази вечер ще спиш у дома.

— Добре, ще бъде чудесно — съгласих се аз.

И двамата се разсмяхме, но половин час по-късно Санди ме остави пред моя хотел на Виктория стрийт.

— Ще помислиш ли по това, за което си поговорихме в началото на тази вечер? — попитах я аз, докато слизах от таксито.

— Вече съм започнала — отговори Санди.

Нито за миг не се съмнявах, че ще удържи на думата си. А аз се нуждаех от цялата помощ, която евентуално бих могъл да получа в Европа.