Повикът на ангела [bg]

Шалон сюр Саон, Турнюс, Макон… Беше полунощ, когато една табела ни предизвести: „Лион — 60 км“.

— Happy New Year — каза Алис.

— Честита Нова година — отвърнах й.

— Стърже ми коремът…

— И моят. Ще спрем в някоя бензиностанция, за да купим сандвичи.

— Сандвичи! — възкликна тя. — Празнувам Новата година с най-големия кулинар на света и той иска да ми пробута шибаните сандвичи в целофан!

За първи път от седмица насам избухнах в смях. На това момиче не му липсваше остроумие.

— Какво искаш да направим? Не мога да готвя в кола.

— Защо не спрем някъде?

След четиристотин и петдесет километра без почивка и двамата бяхме изморени.

— Права си: заслужаваме малко отдих.

Двайсет минути по-късно минах през изхода „Гар дьо Пераш“, след това продължих към центъра на града, където паркирах на място, запазено за доставки.

— Последвай ме.

Въпреки студа градът живееше: музика, патардия, групи от майтапчии, пияндета, които ревяха неприлични песни…

— Никога не съм обичала 31 декември — каза Алис и вдигна ципа си до врата.

— Аз също.

Цяла вечност не бях стъпвал в Лион. Седемнайсетгодишен, в продължение на три месеца бях чирак в кухнята в ресторант, близо до операта, на ъгъла между улиците „Лонг“ и „Пльоней“.

— Затворено е — констатира Алис, когато пристигнахме пред „Ла фуршет а гош“.

— Честно казано, точно на това се надявах. По времето, когато работех тук, собственикът сложи край на вечерите за Коледа и за Нова година.

В началото на улицата малко сокаче се спускаше диагонално, за да достигне до улица „Платр“. Знаех, че по средата на павирания път има ниска врата, тя позволяваше да се стигне до дворчето, което водеше към кухните. Естествено, беше затворена с катинар, но през тази нощ достатъчно пъти бях прекрачил закона, за да не обръщам внимание на този детайл.