Повикът на ангела [bg]

— Да, тази фраза слушам поне по веднъж дневно от десет години…

— И това ви додява?

— Добре си разбрала.

— Защо?

— Ако не беше толкова красива, може би нямаше да ми изневери.

— Мисля, че това няма нищо общо — отсъди тя от висотата на петнайсетте си години.

— Естествено, че да. Колкото си по-красива, толкова повече са въздействията, следователно и съблазните. Проста математика…

— Но същото се отнася и за вас, нали? Във вашите предавания изпълнявате ролята на секси кулинар, който…

— Не — прекъснах я. — Не е същото. Аз не съм такъв.

— Какъв?

— Лазиш ми по нервите.

— Дяволски сте конструктивен — забеляза тя.

Сблъскала се с мълчанието ми, девойката пусна радиото и започна да търси станция. Мислих, че ще предпочете „музика за младите“, но изборът й спря на „Франс Мюзик“. Алис беше погълната от изпълнението: деликатна и рафинирана пиеса за пиано.

— Хубаво е — казах.

— Шуман, „Танци на Давидсбюндлерите“127, опус 6.

Помислих си, че тя се шегува с мен, но когато парчето свърши говорителката обяви:

— Чухте Маурицио Полини128, който интерпретира „Танци на Давидсбюндлерите“ от Роберт Шуман.

— Браво!

Тя се направи на скромна:

— Беше лесно.

— Не познавам добре Шуман. Във всеки случай никога не съм слушал това парче.

— То е посветено на Клара Вик, младата жена, в която е бил влюбен.

Тя помълча и после констатира:

— Понякога любовта разрушава, понякога кристализира във великолепни произведения на изкуството…

— Ти свириш ли на пиано?

Мина време, преди да отговори. Сдържаност, която прояви на няколко пъти през тази нощ, сякаш се боеше да не направи гаф или да не ми се довери прекалено много.

— Не, на цигулка. Музиката е моята страст.

— А училището върви ли? В кой клас си?

Тя се усмихна.

— Добре, не се чувствайте задължен да разговаряте с мен.

— Какво искаше да докажеш с това бягство?

— Този път вие ми лазите по нервите — рече и отново потъна в четенето на вестници.