Повикът на ангела [bg]

Утрото, което се задаваше на хоризонта, оцвети небето с розови ивици. На половината път между Ница и Кан, полуостров Кап д’Антиб беше истинско вместилище на скали и приморски борове.

— Трябва да ми посочваш пътя — казах на Алис, когато стигнахме Средиземно море.

Отминахме реномирания хотел „Идън Рок“, след това Алис ме отведе до последния портал на задънената улица „Сан Суси“. В това престижно и райско кътче, сред луксозните хотели и именията на милиардерите, родителите й притежаваха ваканционна вила.

Желязната врата беше отворена. В продължение на повече от двеста метра алея от чакъл пресичаше борова гора, преди да стигне до голяма къща от 30-те години на XX век, обърната към морето. Длъгнеста и изискана жена ни чакаше на стъпалата на дома. Алис отвори вратата на колата и те се прегърнаха.

— Госпожа Ковалски — представи се тя и ми подаде ръка.

Вероятно много рано е родила дъщеря си, тъй като ми беше трудно да й дам повече от трийсет и пет години. Русата й коса беше прибрана в сложно сплетен кок. Имаше ясен и напрегнат поглед; чертите на лицето й бяха невероятно фини и деликатни въпреки наличието на странен белег, който тръгваше от дъгата на веждата, за да разкъса горната част на бузата й чак до ъгълчетата на устата. Толкова необикновено посегателство, че човек изпитваше само едно желание: да научи при какви обстоятелства е придобита тази рана. Тя ми благодари за помощта и ми предложи кафе, но аз й обясних, че ме очакват.

Когато се качих отново в колата, Алис ме придружи, за да грабне десетината макарона, които не беше успяла да погълне.

— За следобедната закуска — каза и ми смигна, преди да се върне при майка си.

Беше изминала няколко метра, когато се обърна и сериозно ме посъветва:

— Грижете се за себе си.