Повикът на ангела [bg]

Когато Франческа влизаше в стая, тя омагьосваше всички погледи. Жените искаха да стане тяхна най-добра приятелка, мъжете мечтаеха да спят с нея, децата оценяваха нежността й. Това се случваше почти механично, неизбежно, естествено. Преживяхме нашите нажежени до бяло години любов, при такова разпределение на дейностите аз имах славата, тя имаше блясъка и магнетизма. В продължение на десет години равновесието в нашата обич се крепеше на тази нишка.

По магистралата стигнах в Олне за двайсет минути. Намерих място на улица „Горки“, недалеч от сградата, където живееше Кристоф Салвейр.

— Джонатан е — обявих след като натиснах звънеца.

— Кой Джонатан?

— Джонатан Лампрьор, твоят братовчед.

Салвейр беше син на сестрата на майка ми. Никога не се бяхме виждали, докато той ми се обади в Ню Йорк преди три години. Прекарваше ваканцията си в Голямата ябълка, но полицаите го арестували при сбиване в някакъв бар. Не познаваше никого в Манхатън и нямаше нито грош. Изпитах роднинско състрадание и платих паричната гаранция. В продължение на петнайсет дни го подслоних в една от пристройките на ресторанта, в очакване неприятностите му да приключат. Братовчедът беше откровен с мен и не скри с какво се занимава във Франция: пласираше кокаин. От напрежение тръпки полазиха по гърба ми, но той ме увери, че е чист на американска територия.

— Какви ги дириш тук? — запита ме, след като отвори вратата.

— Нуждая се от една услуга — казах и влязох в апартамента.

— Идваш не навреме, по дяволите. Върнах се „да смажа шкембето“, но трябва отново да изляза.

— Важно е.

— Какво ти трябва?

— Необходимо ми е оръжие.

— Оръжие ли?

— Патлак.

— Видя ли да пише „оръжейна“ на вратата? Откъде да ти намеря патлак?

— Направи усилие!

Салвейр въздъхна.

— Нова година е, мътните те взели! Хората празнуват и трябва да разхвърлям чудовищно количество дрога. Ела утре.