Повикът на ангела [bg]

Спрях пред оранжевото слънце, което триумфираше на хоризонта. Въздухът беше чист, спектакълът — ослепителен, а самотата и тревожността ме гризяха отвътре.

Хубав ден за умиране.

Извадих револвера от джоба си. Думите на Кристоф Салвейр се появиха в съзнанието ми: „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.

Всички имат определено мнение за самоубийството. Смел акт или проява на страх? Вероятно то не е нито едното, нито другото. Само отчаяно решение, когато човек се намира в тупик. Последно средство да се измъкнеш от живота си и да избегнеш непоносимото.

Винаги бях гледал напред, винаги бях постигал своето. Борех се срещу всичко, сражавах се със съдбата и налагах късмета си, но днес беше различно. Изправях се срещу опасен противник: срещу самия себе си. Последният противник. Най-страховитият.

В моя жест нямаше нищо рационално. Не бях го планирал месеци предварително, но той се налагаше като единствения възможен отговор на тази жестока самота, която от няколко дни ме разкъсваше и ме потапяше в нищото.

Мислих си за приятелството, но никога не бях имал приятели. Мислех си за семейството, но бях изгубил своето. Мислех си за любовта, но тя бе отлетяла.

Образът на моя син мина през съзнанието ми и се опитах да се хвана за него, но понякога дори мисълта за нашите деца не е достатъчна, за да се борим срещу смъртта.

Поставих студения метал на дулото до слепоочието си. Заредих, погледнах за последен път слънцето, след това вдишах за последен път и като освобождение натиснах спусъка.