Един ден от залеза на света [bg]

— Тази вечер ще гледаме ли такъв номер?

— Боя се, че не, Роузи.

— Защо? Това ми се гледа най-много. Мъже и жени, които се правят на момчета и момичета.

— Няма да гледаме това, защото вариететната програма е още едно американско нещо, което вече го няма.

— Как може да го няма, когато отиваме да гледаме такова нещо?

— Боя се, че това, което ще гледаме, всъщност не е истинска вариететна програма.

— А какво е тогава?

— Нещо подобно. Има формата и схемата на вариететен спектакъл, обаче в него вече няма живец.

— Защо няма?

— Защото за вариететните актьори вече няма публика. Те вече нямат театри, в които да работят. „Палас“ е последният вариететен театър в Америка. Затова дойда ли в Ню Йорк, винаги ходя там. Едно време, когато вариететните изпълнители достигнеха до „Палас“, те знаеха, че са добри. Да имаш представление в „Палас“, беше като дипломиране след години обучение. Това значеше нещо. Сега изпълнителите не са завършили никъде. И всъщност не са истински вариететни актьори. Те са просто разни хора в тъй наречения шоубизнес. Да играеш в „Палас“, днес е просто някаква работа. Може би някой от телевизията, киното или от нощен клуб ще ги гледа и ще им даде друга работа. Но при все това ние отиваме в „Палас“ и мисля, че онова, което ще гледаме, ще ви хареса… каквото и да е то.

— Защо свалиха табелата с надпис „Добре дошли в Америка“? — попита Ван.

— Вероятно се страхуват.

— От какво?

— Предполагам, че се страхуват някой да не им вземе хляба от ръцете.

— Хляба ли?

— Или тортата — рече Роузи.

— Близо си до истината.

— Ами много ясно. Хората ядат торта, нали?

— Всъщност Роузи е права. Те действително се тревожат не за хляба, а за тортата.

— Ако хората нямат възможност да дойдат да живеят тук, не могат ли да отидат някъде другаде и да започнат нов живот?

— Да. Могат да отидат на още няколко места. В Мексико и в две-три държави в Южна Америка, но не е същото.

— Ами американците? — попита Ван. — Ако поискат да отидат някъде, за да започнат нов живот, къде отиват?

— Всъщност доста американци заминават за Европа. Или по-скоро се връщат в Европа, но рано или късно отново се озовават тук.

— Защо? — попита Роузи. — В Америка ли е най-хубаво?

— Било е най-хубаво и вероятно си спомнят точно това.

— Сега не е ли?

— Америка е най-добрата от съвсем малко на брой страни. Струва ми се, че сега всички са почти еднакво бедни. Онова, което ни правеше почти велики, беше отказът ни да бъдем прекалено предпазливи. По отношение на каквото и да било. Сега сме крайно предпазливи.