Един ден от залеза на света [bg]

— Луд съм по тях. Просто този не ми харесва.

— Той свири много хубаво — каза Роузи.

— Разбира се, Роузи.

Третият номер беше изпълнен от човек със загрижено изражение, а стойката и походката му издаваха голяма умора. Той бавно стигна до микрофона, нагласи го на подходящата височина, свали шапката си, която трябваше да му придава комичен вид — някаква шапка на колежанин — огледа я внимателно и пак я сложи на главата си.

— Това май ще е смешно — каза Ван.

— Какво ли не ми се случва — заговори човекът много рязко и гневно, с ясен глас. — Вървя към банката. Някакъв човек излиза на бегом от нея, а в ръката му ученическа чанта. Банковият детектив тича след него. Двамата се приближават към мен. Друг човек излиза от банката с друга чанта и тръгва в обратната посока, а след него не тича никой. Първият човек ми подава чантата и побягва. Ченгето ме хваща, слага ми белезници и казва: „Арестуван си.“ „Защо?“ „Защото обра банката“, казва той. „Обрал съм банката ли? Аз? Банката я обра баща ми. Аз никого не съм обрал.“ „Ти обра банката“, вика ми той. „Видях те.“ Той ме води към банката — поставен съм в много неудобно положение — от целия град пристигат полицейски коли, ченгета изскачат и се втурват към банката. Всяко от тях изтичва към мен и ме халосва. Така ли предотвратяват престъпленията? Така ли спират обирите? С удари? Един по главата. Друг по рамото. Трети по ръката. Четвърти по крака. Защо са тези удари? Какво съм направил? Още едно ченге. Още един удар. Бойскаут. Удар. Гърлскаут. Удар. Бебе в количка. Удар. Всички ме налагат. Млатят банковия крадец. Мен! Аз не знам абсолютно всичко. Исках да кажа, че не знам абсолютно нищо, обаче какво да направя. Само дето учих в гимназия. Директорът на банката пристига. Бам. Заместник-директорът. Бам. Банковият чиновник, който е ограбен. Бам. „Ето го крадецът!“, казва той. „Мръсният плъх. Докато съм жив ще помня това лице на престъпник.“ Бам. Директорът на банката отваря чантата. Бам. Чантата е пълна с разни бележници. „Какво си направил с парите?“, пита той. Това вече препълва чашата. Аз откачам. „Продадох парите — на едро.“ Вестниците излизат. Докато съм все още в банката и получавам удар след удар, вестниците вече са излезли и във всички пише всичко за обира на банката. Едно вестникарче влиза и продава вестници на всички. Пита ме: „Вестник, господине?“ Казвам му, че не мога да купя вестник, защото съм с белезници. Бам. Директорът на банката чете вестника. Иска да разбере какво се е случило. Прочита едно антрефиле и ме фрасва. Още едно антрефиле, още един удар. „Вижте какво — викам му аз, — изпратете ме в затвора, но хайде престанете да ме налагате, а?“ „Той наистина е виновен“, казва директорът. Един полицай вика: „Разбира се, че е виновен — той си призна, нали?“ И ме откарват в затвора. Някой там преброява бележниците. Има петдесет връзки с петдесет бележника във всяка връзка. И това се появява в пресата. Две хиляди и петстотин зелени бележника. В един вестник пише, че ако всеки лист е бил стодоларова банкнота, в чантата щяло да има двеста и петдесет хиляди долара. Някой вестникар знае да смята. Жена ми идва в затвора и пита: „Защо го направи, Джони?“ Аз се казвам Сам, а пък тя пита: „Защо го направи, Джони?“ Откъде да знам какво има предвид? Трябва да е гледала филм за някой банков крадец и неговото гадже е отишло в пандиза и е казало това — защото името му е било Джони. Затова и тя ме нарича Джони. Вика на Сам Джони. Какво съм направил? Нищо не съм направил. А ето че съм банков крадец и жена ми ме нарича Джони. Как ли ще ме нарекат децата ми, когато дойдат да ме видят? „Защо обра банката, Джони?“, пита тя. „Беки — викам й аз, — не си мисли, че участваш във филм, моля те. Аз съм Сам. Помниш ли ме? Преди двайсет и две години? Сам? Тогава се оженихме. Три деца? Сам? Хайде не се прави на аристократка, Беки, а ми намери адвокат.“ Изведнъж тя си спомня друг филм. „Как не те е срам — разкрещява се тя. — Ти ни опозори. Как сега ще погледна в очите негово преподобие Ревърънт Уошоу?“ Никога не съм чувал за Ревърънт Уошоу, а тя иска да знае как ще го погледне в очите? „Беки, чуй ме.“ „Млъкни — крещи тя. — Това е краят, Блеки.“ Сега пък Блеки! Одеве бях Джони. „Беки, аз съм Сам. Намери ми адвокат.“ „Признай се за виновен. Плати си сметката към обществото“, казва тя. И дори не знае, че се казва „плати дълга си“. Удря ме по главата с дамската си чанта и си тръгва. Градът ми осигурява безплатен адвокат. Казвам му точно какво се случи, а той си мисли, че лъжа. Истинският банков крадец — човекът, който обра банката — изпраща писмо до прокурора. Пише, че полицаите са заловили невинен човек. Пише, че той и неговият партньор са планирали кражбата по този начин. Пише, че вестникарите са гадни лъжци. Пише, че те са взели само двеста и осемдесет долара — не си струвало главоболията. Никакви двеста и петдесет хиляди. Пише, че само бележниците са им стрували два долара и осемдесет и пет цента. Чантата им е струвала три долара, купили я от магазин за употребявани вещи. Защо, питаха те, искат да накажат невинен човек? Прокурорът идва при мен и ми показва писмото. Вика ми: „Стани свидетел и лесно ще те пуснем.“ На следващия ден идва пак. „Ние знаем, че тримата действате заедно. Няма смисъл да се опитваш да прикриваш два плъха. Стани свидетел.“ Същото се повтаря и на другия ден. И какво мога да кажа аз? Съгласявам се. Отиваме на съд. Направо да се побъркаш. Един казва едно, друг — друго, трети — трето — всички са тук, освен двамата банкови обирджии. Аз съм шивач. Нищо не знам за банковите обири. Нищо не знам и за бележниците. Съдията седи там и мисли — мъдър човек е той. Затваря очи и мисли. После казва: „Виновен.“ Виновен за какво? За открадването на бележници. Беки скача на крака и пищи. „Той не знаеше какво прави — пищи тя. — Искаше да даде парите на отец Мърфи, за нова изповедалня.“ И ето че изведнъж се оказвам католически банков крадец, на когото му трябват пари за нова изповедалня. Ако отец Мърфи се нуждае от нова изповедалня, нямам нищо против той да има нова изповедалня, но аз съм шивачът Сам и се гордея с това. Съдията удря по масата с чукчето. „Тишина“, отсича той. И Беки сяда. Тя плаче. Ървин плаче. Естер плаче. Дейвид плаче. Аз отивах в банката да изтегля десет долара. Съдията казва: „Сега ще произнеса присъдата.“ Той ме пощадява. Разбира се, това не се случи наистина, дами и господа. Просто ви разправих една малка история — за да се посмеете.