Последният кандидат [bg]

Нямаше и следа от пазачите, които ги бяха придружили дотук, но отвън сякаш побърканяците се бяха умножили. И повечето от тях, изглежда, очакваха новодошлите. Вероятно бяха чули крясъците и стрелбата, както и виковете на уцеления. А може би някой бе изтичал да ги предупреди. Така или иначе Томас имаше чувството, че всички очи са втренчени в тях и че повечето ги разглеждат като приятна добавка към оскъдното си меню.

— Погледнете тия смешници — подхвърли някой.

— Да, не са ли сладки? — отвърна друг. — Елате да си поиграете с побърканяците. Или искате да останете да живеете при нас?

Томас не спираше да върви забързано към изхода. Пусна ръката на Миньо, но продължаваше да държи Бренда. Докато крачеха сред тълпата, се стараеше да избягва втренчените погледи на хората. И без това в тях се четеше само безумие и жажда за кръв. Едва се сдържаше да не хукне, но си даваше сметка, че тогава ще ги погнат като глутница вълци.

Стигнаха арката и излязоха навън, без да се поколебаят. Томас ги поведе по главната улица, покрай редиците от порутени бараки. Зад тях се чуваха викове, безумен смях и пронизителни писъци. Колкото повече се отдалечаваха от тази налудничава гълчава, толкова по-бързо се разсейваше напрежението на Томас. Не смееше да заговори Миньо. А и знаеше какъв ще е отговорът.

Тъкмо подминаваха няколко полуразрушени сгради, Когато чуха силни викове, последвани от топуркащи крака.

— Бягайте! — извика някой. — Бягайте!

Томас спря внезапно, забелязал, че иззад ъгъла излизат тичешком двамата пазачи, които по-рано ги бяха изоставили. Без да забавят ход, те се насочиха към външния пръстен на поселището и берга. Никой от тях вече не носеше гранатомет.

— Ей! — извика им Миньо. — Върнете се!

Мустакатият пазач се озърна през рамо.