![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
Селцето беше много малко, за да си има собствен храм, но когато научиха, че до фонтана на селския площад има светилище на Дъщерята, след като се нахраниха, Ферда и хората му отидоха там да благодарят на богинята за избавлението си. Иста ги остави да отидат, макар че самата тя не изпитваше нужда да търси боговете на някакво специално място — те сами я намираха навсякъде, по всяко време, без разлика. Ако имаше място, където със сигурност да ги няма, виж, това би било добра цел на едно поклонение. Иста се унесе в прегръдката на тихия светъл следобед. Лечителката се сви на одеялата до стола й и заспа. Похъркваше като истинска дама — тихичко, като котка, която преде.
Иста си нагласи едно одеяло и се облегна на дървото. Възлестият ствол сигурно беше поне на петстотин години. И селото ли беше тук от толкова отдавна? Сигурно. Шалионци, ибрийци, незнаен брой рокнарийски князе, пак шалионци… господарите му бяха минавали над него като вълни над брега, а то си оставаше и продължаваше напред. За пръв път от дни Иста чувстваше, че тялото й започва наистина да се отпуска в утешителната прегръдка на този мирен час, в приемствеността на столетията. Позволи си да затвори очи, само за малко.
Мислите й станаха безформени и се повлякоха лениво по ръба на сънища. Нещо за това как тича из замъка във Валенда, или беше Зангре, и спори за дрехи, които не си пасват. Летящи птици. Стая в замък, осветена от свещи.
Лицето на Арис, сгърчено от потрес. Устата му се отваря безмълвно, ръцете му се протягат, той полита напред. Дрезгав звук изстъргва през гърлото му, нещо средно между рев и вик, който се издига в пронизителен скръбен вой.
Иста изскочи от съня, въздухът свистеше в стегнатите й като в менгеме гърди, викът сякаш още звънтеше в ушите й. Изправи гръб и се огледа, сърцето й препускаше. Лечителката спеше спокойно. Неколцина мъже седяха на сянка в другия край на горичката, близо до коневръза, и играеха на карти. Други спяха. Изглежда, никой друг не бе чул потресаващия звук; никой не обръщаше глава към шатрата на Арис. Слугата се беше махнал от поста си пред входа й.
„Беше сън… нали?“ Само че беше твърде плътен, твърде ясен, изпъкваше на фона на предхождащите го съновидения като камък в поток. Иста пак се облегна назад, но предишното спокойствие не се върна. Сякаш каиши стягаха гърдите й и й спираха въздуха.
Много тихо се изправи. Никой не я гледаше. Плъзна се през няколкото огрени от слънцето метра до сянката на съседното дърво. Спря нерешително пред закрития с платнище вход на шатрата. Ако беше заспал, как би обяснила, че го е събудила? А ако беше буден и, да речем, се обличаше, как би извинила натрапничеството си?
„Трябва да разбера“.
Повдигна предпазливо платнището и влезе; очите й се приспособяваха към сенките. Светлата материя на шатрата, достатъчно тънка, за да прозират през нея тънките потрепващи сенки на маслиновите листа върху покрива, сякаш бе попила светлината, която се процеждаше и през петдесетината миниатюрни отвори, направени за тази цел.
— Лорд Арис? Лорд Арис, аз… — Шепотът й пресекна.
Туниката и ботушите му бяха на едно одеяло вдясно. Арис лежеше по гръб на ниско походно легло вляво, завит само с тънък ленен чаршаф, главата му беше откъм вратата. Тъничка плитка в сиво и черно бе вързана на голо над лакътя му, в знак за някаква тайна молитва към Бащата на зимата.
Клепачите му бяха затворени, сиви. Не помръдваше. Плътта му беше бледа и прозрачна като восък. На чаршафа отляво на гърдите му гореше яркочервено петно.
Иста се задави, останала без въздух, и по-добре, защото иначе щеше да изпищи. „Богове пет, убит ли е?“ Но как? Никой не бе влизал в шатрата му, след като слугата бе излязъл. Той ли беше предал така жестоко господаря си? Бил е рокнарийски шпионин? Тя дръпна с трепереща ръка чаршафа.
Раната отляво на гърдите му зееше като малка тъмна уста. От нея бавно се процеждаше кръв. Сигурно бе нанесена с кама, под ъгъл нагоре, към сърцето. „Жив ли е още?“ Тя притисна длан към тази уста и усети лепкавата й целувка, докато чакаше, затаила дъх, да усети някакво туптене и изпърхване в знак, че сърцето му още бие. Не можеше да прецени. Имаше ли смелост да притисне ухо към гърдите му?
Грозен спомен прогори вътрешното й зрение, спомен за стройния сънуван мъж и червената кръв, която бликаше на мощни тласъци между пръстите й. Тя дръпна ръка като опарена.
„И преди съм виждала тази рана“. Усещаше как собственият й пулс препуска, тупти във врата и лицето й, оглушава ушите й. Главата й беше като натъпкана с памук.