Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Той се намръщи притеснено.

— Вярвах… стигнах до заключението… че баща ми е бил измъчван, за да признае, че ви обича. И когато, за да защити вас или собствената си чест, не е проговорил, хората, които са го разпитвали, са се престарали и той е умрял по време на изтезанията в тъмницата на Зангре. Обвиненията в заговорничене с царина на Бражар са били измислени впоследствие, за да прикрият вината на Иас. Факт, който Иас негласно призна, когато не отне в полза на държавата имотите на ди Лютез, както се прави с имуществото на истинските предатели, а позволи да преминат към наследниците му.

— Умен сте — отбеляза тя. И на три четвърти прав. Губеше му се само тайната причина за всичко случило се. — Ди Лютез бе почти толкова храбър, колкото го описахте току-що. Тази версия не е по-лоша от всички останали и по-добра от повечето.

Той я стрелна с поглед.

— Обидих ви, милейди. Моля да приемете най-искрените ми извинения.

Тя се постара да овладее по-добре гласа си. Отчаяно й се искаше Арис да разбере, че не е била любовница на баща му. И защо? Какво значение имаше след всичките тези години? Представите му за ди Лютез, бащата, който, доколкото тя можеше да прецени, го е пренебрегвал напълно, бяха благородни и романтични — с какво право искаше тя да отнеме единственото наследство на сърцето му?

Изгледа го косо — висок и силен. Е, този въпрос сам си даваше отговор, нали така?

Безсмислено бе да заменя неговата красива лъжа с друга лъжа. Ала да му каже истината, в цялата й тъжна и мрачна сложност, би означавало да сложи безвъзвратно край на собствените си романтични мечти.

Може би, когато го опознаеше по-добре, би се осмелила да му каже всичко. „Кое, че баща му е бил удавен по моя идея? Колко добре трябва да го опозная, за да му кажа това?“

Тя си пое дълбоко дъх.

— Баща ви не беше предател, нито в леглото, нито другаде. Беше един от най-храбрите и благородни мъже, служили някога на Шалион. Нужно бе нечовешко изпитание, за да го пречупи. — Провал, в най-лошия случай. Провалът не е предателство, дори ако отломките, които оставя след себе си, са не по-малко страшни.

— Милейди, обърквате ме.

Самообладанието й изневери. „Като на ди Лютез ли?“

— Това е държавна тайна и Иас почина преди да ме е освободил от клетвата ми за мълчание. Обещах да не казвам на никого. Не мога да ви кажа нищо повече, освен да ви уверя, че няма причина да се срамувате от името на баща си.

— Оо — проточи той, свъсил вежди. — Държавна тайна. Разбирам.

Горкият човек прие думите й, богове мили. Идеше й да запищи. „Богове, защо ме доведохте тук? Не бях ли наказана достатъчно? Това забавлява ли ви?“

Каза с лековатост, каквато не чувстваше:

— Стига сме говорили за мъртвото минало. Разкажете ми за живото настояще. Разкажете ми повече за себе си. — Обрат в разговора, който би трябвало да издържи до края на прехода — тя трябваше само да издава по някой и друг заинтригуван звук, ако Арис беше като повечето благородници, които познаваше.