Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Той се усмихна и погледна към Ферда, който яздеше от другата страна на Иста като доволна публика на всичките тези благороднически приказки. Любопитството се сборичка с ужаса в стомаха на Иста и победи. Тя разбра намека и даде знак на Ферда да се поотдалечи.

— Добри ми посветени, би ли ни оставил за малко. — С разочарован вид, той дръпна юздите си и изостана. Двамата с Арис останаха да яздят един до друг, перленобелият кон и въглищносивият, приятна картина за окото, която им осигуряваше известно усамотение, без да излиза от рамките на добрия тон. На Иста изведнъж й домъчня за Лис и се зачуди къде ли е момичето сега. Каквото и да правеше в момента девойката, правеше го компетентно, без съмнение.

Арис я погледна с леко притворени очи, сякаш се мъчеше да разгадае някаква мистерия.

— Трябваше да се сетя веднага. Усетих някаква тежест в присъствието ви още в мига, когато ви видях. От друга страна обаче, не изглеждахте така, както смятах, че би трябвало да изглежда светлата Иста.

Ако това беше началото на някакъв елегантен флирт, то тя бе твърде уморена, за да се включи в играта. А ако беше нещо друго… беше прекалено уморена. Най-накрая успя да попита:

— Как си ме представяхте?

Той махна неопределено с ръка.

— По-висока. Очите по-наситено сини. Косата по-светла — меднозлатиста, както ви описваха дворцовите поети.

— На дворцовите поети им се плаща да лъжат като разпрани, но да, косата ми беше по-светла на младини. Очите са си същите. Освен че сега май виждат по-ясно.

— Не си представях очи с цвета на зимен дъжд, нито коса с оттенъка на зимни полета. Чудех се дали дългата ви скръб не ви е довела до този тъжен сезон.

— Не, винаги съм си била безцветна — сопна му се Иста. Той не се засмя. Което би помогнало. — Признавам, възрастта се отрази добре единствено на ума ми. — „А дори и той е под подозрение“.

— Царина… ако не ви е невъзможно… можете ли да ми кажете нещо за баща ми?

„Уви, както подозирах, този интерес не е бил само заради плачущите ми очи с цвят на зимен дъжд“.

— Какво още да кажа, което хората не знаят? Арвол ди Лютез беше добър във всичко, с което се захванеше. С меча, с коня, музиката, поезията, управлението на страната… Ако брилянтните му способности имаха някакъв недостатък, то той беше в самата им многостранност, която му спестяваше усилието да се съсредоточи в една посока, и това… — Не довърши мисълта си на глас. Многото велики начинания на ди Лютез, даде си сметка тя от разстоянието на изминалите години, не можеха да се похвалят и с наполовина толкова успешни резултати. Уханни и обещаващи като цвят, зелени и натрапени като плод… „Да. Трябваше да го разбера още тогава. Или, ако момичешката ми преценка е била погрешна, къде бяха боговете, които нямат подобно извинение?“ — Той беше радост за всяко око, което се спреше на него. — „Освен за моето“.