Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— По дяволите! — каза Станислав, малко стреснат от подобна тайнственост. — Какви са тези тайни работи? Да не съм получил наследство от чужбина?
— Не. Не е наследство и няма смисъл да гадаете. Просто ми отговаряйте.
— Добре, добре. Карайте нататък. Кой следва?
— Не — каза Вениамин Иванович твърдо. — Първо ми кажете дали се отнасяхте зле към този Габуния? Не го ли обичахте?
— Слушайте, тогава бях на петнайсет години… Или на тринайсет? Няма значение. Той идваше у нас, любезен, сладникав, с мама пееха песни в дует… Явно бе решил да ми става баща. Имаше син, който тогава беше на трийсет… Нямаше за какво да го обичам.
Замълча. За какъв дявол? Не искам да говоря за това. За погледа, който веднъж мама хвърли на този тип. Ставаше адски противен, като се напиеше.
Този обрусял грузинец обичаше да пие — пиеше като грузинец, а се напиваше като руснак… По дяволите.
— Ясно. Съгласен съм… А Каляксин, Сергей Юриевич?
— Каляксин?
— Да. Сергей Юриевич.
Станислав поклати глава.
— Не помня. А кой е той?
— Беше заместник-ректор на Четвърти медицински институт.
— А. Него Виконта… Виктор Григориевич трябва да го знае… — Отново прехапа езика си. По дяволите! Дърдорко. Нали реши — без имена! Плямпало невъздържано.
— Да. Виктор Григориевич сигурно го познава, но аз мислех, че и Вие…
— Не. Дори не съм чувал за такъв.
— Ясно. Но името на академик Хухрин ви е добре известно, нали?
— Разбира се, той беше моят Голям шеф. Умря, впрочем. Буквално преди няколко дни. Опелото беше в Николската църква.
— Да, чух за това… Доста странно завещание за многогодишен член на партията…
— Е, може да се спори…
— Добре. Значи често сте общували с академика, правилно ли разбрах?
— Не съвсем — отвърна Станислав. — Той седеше там в небесните академични висини. Докладвал съм му няколко пъти по работа. Казват, че имал добро отношение към мене, ИЗДИГАЛ МЕ Е. Заплатата ми повиши без възражения. Хората говорят, че е бил напълно приличен началник — познавал своята работа и не си пъхал носа в чуждата…
Вениамин Иванович закима, сякаш отдаваше почит към напусналия ни напълно приличен началник. После рече:
— Може ли да ви попитам, Станислав Зиновиевич… Във вашия роман… Как да се изразя… Каква част е измислица?
Станислав го погледна. Майорът приветливо и както по-рано подмилкващо се усмихна. Чакаше отговор. Защо му трябваше да задава този абсолютно неуместен въпрос.
— Ами как да ви кажа… Някои дреболии, психологически детайли, нововъведения — да, те са измислени. Но самите факти… Изключвам, естествено, историята с детето на Мария — това, разбира се, е чиста фантазия…
— Да — подкрепи го Вениамин Иванович, — аз така я разбрах.
— Да… А за останалото… Какво ви кара да се съмнявате?
— Не, не са съмнения… Как да ви кажа… Ами случаят с газката, която едва не паднала в пропастта…
— Самата истина е. Има петима свидетели.
— А шрапнелът, който паднал до вас? По време на блокадата.
— Също е вярно.
— А случката с людоеда?
— На двора? Също. Кълна се! Понякога още го сънувам: кръгли очила в стоманени рамки и брадвата пред носа ми…
— И така двайсет случая?
— Честно казано са двайсет и четири. Да. Нищо не съм си измислил.
— Но това е толкова странно.
— Разбира се. Иначе нямаше да седна да пиша роман.
— И вие никога ли не сте се опитвали да ги обясните? По някакъв начин?
— Разбира се, че съм се опитвал… — Станислав беше нащрек. Въпросите бяха прекалено невинни. Дори лишени от смисъл. Тук нещо не беше наред. Стори му се, че майорът се готви да нанесе основния си удар.
— И какво?
— Нищо.
— Съвсем нищо ли? — подпитваше гостът.
— Съвсем.
— Но не е възможно всичко това да е случайно!
— Сигурно. Но ми омръзна да си блъскам главата.
— Вие сте учен, нали?
— Е, и?
— Това ви е работата — да си блъскате главата.
Станислав се усмихна.
— Моята работа е да си блъскам главата над системни задачи. За това ми плащат.
Вениамин Иванович стана сериозен, наведе се напред и каза тихо:
— Ще ви се наложи да си поблъскате главата и безплатно. Всички хора, за които говорехме, са мъртви. И смъртите им си приличат. Както е умрял вашият людоед с брадвата: убити са от шрапнел, който не съществува. И всички те по един или друг начин са свързани с вас, Станислав Зиновиевич. Всички без изключение. Разбирате ли какво се получава? Около десет души са умрели от странна смърт — причината за смъртта им е загадка, защото те не са умрели, а са загинали. И ВСИЧКИТЕ, в по-малка или по-голяма степен, СА СВЪРЗАНИ С ВАС.