Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Докато усърдните горски обитатели бяха заети с тази работа, Кора и Алиса похапнаха по-скоро по задължение, отколкото от глад. После се оттеглиха под заслона на стените и като благодариха на провидението за миналите сполуки и се помолиха за божията закрила през настъпващата нощ, отпуснаха нежните си тела на благоуханното легло. Въпреки пресните спомени те скоро потънаха в сън, от който така много се нуждаеха и който бе още по-сладък поради надеждите за утрешния ден. Дънкън се бе приготвил да прекара нощта в бдение край самата развалина, обаче разузнавачът, като разбра намерението му, посочи към Чингачгук, изтегна се спокойно на тревата и каза:
— Очите на белия човек са твърде слаби и несигурни за подобно бдение! Наш часовой ще бъде мохиканът, така че нека легнем да спим.
— Миналата нощ се проявих като мързеливец — каза Хейуърд — и сега имам по-малко нужда от почивка, отколкото вие, който се показахте по-достоен като войник. Така че нека всички се оттеглят и си починат, докато аз стоя на пост.
— Ако се намирахме между белите палатки на шестдесетия полк пред лицето на един неприятел като французите, аз не бих търсил по-добър часовой от вас — отвърна разузнавачът. — Обаче в тъмнината, сред пущинака с неговия неразбираем за вас език преценката ви ще бъде като на наивно дете, а бдителността ви — съвсем напразна. Затова постъпете като Ункас и като мене и спете спокойно.
И наистина, Хейуърд забеляза, че докато те приказваха, младият индианец бе проснал снага върху склона на могилката, сякаш искаше да използува най-пълно определеното за почивка време. Примерът му бе последван и от Дейвид, чийто език бе залепнал за челюстите му поради треска, причинена от раната му, която се бе подлютила от изморителното пътуване. Като не желаеше да продължи безполезния спор, Хейуърд даде вид, че се съгласява, и опря гръб на стволовете, от които беше направено укреплението. Той стоеше така, полулегнал, обаче в себе си бе твърдо решил да не затваря очи, докато не предаде поверените му девойки в ръцете на самия Мънроу. Като смяташе, че се е наложил, Ястребово око скоро заспа и уединеното кътче потъна в дълбока тишина.
В продължение на много минути Дънкън успя да се удържи буден и долавяше всеки звук, който долиташе от гората. Зрението му се изостри още повече, когато се спуснаха вечерните сенки, а когато звездите заблещукаха над главата му, той можеше да различи фигурите на спътниците си, проснати на земята, и да долови очертанията на Чингачгук, застанал прав и неподвижен като дърветата, които образуваха тъмна преграда, обгръщаща ги от всички страни. Той чуваше лекото дишане на сестрите, които лежеха на няколко крачки от него. Нито един лист не се раздвижваше от ветреца, без ухото му да долови шепнещия звук. Най-после тъжните крясъци на някаква птица се смесиха със стоновете на бухала. Натежалите очи на Хейуърд диреха от време на време светлите лъчи на звездите, а после му се стори, че ги вижда през спуснатите си клепки. В отделни мигове, когато беше буден, той погрешно взимаше някой храст за своя другар часовой. Главата му клюмна на рамото, което на свой ред се наклони към земята. Най-после цялото му тяло се отпусна гъвкаво надолу и младият човек потъна в дълбок сън. Засънува, че е древен рицар, застанал на среднощна стража пред шатрата на освободена от плен принцеса, чието благоволение той се мъчи да спечели със своята преданост и бдителност.
Колко дълго измореният Дънкън пролежа в това състояние, сам той не разбра, Обаче присънилите му се видения отдавна бяха изчезнали, когато се стресна от леко потупване по рамото. Събуден от това докосване, колкото и слабо да бе то, той скочи на крака с объркан спомен за длъжността, която сам си бе наложил в началото на нощта.
— Кой е? — запита той, като посегна към мястото, където обикновено висеше сабята му. — Говори! Приятел или враг!
— Приятел — отвърна ниският глас на Чингачгук. После той показа към луната, която лееше меката си светлина през пролуките на дърветата точно над лагера им, и веднага прибави на своя развален английски език:
— Луната идва, а фортът на бял човек далеч, много далеч, време да тръгваме, когато сън затвори двете очи на французин!
— Право казваш! Извикай приятелите си и оседлай конете, докато аз събудя спътниците си.