Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Това е бил удобен и надявам се, спокоен гроб за войниците. Много служба сте видели значи по тази граница.
— Аз! — каза разузнавачът, като поизправи високата си фигура с войнишка гордост. — Безброй пъти са ехтели тези хълмове от пукота на пушката ми и малко са кътчетата между Хорикън и реката, където „Еленоубиеца“ да не е посвалял някое живо тяло, било то на враг или на див звяр. А колкото за това, дали онзи гроб е бил толкова спокоен, колкото предполагате, въпросът е по-друг. В лагера има мнозина, които казват и мислят, че за да почива спокойно в гроба си, мъртвецът трябва да бъде заровен чак когато е съвсем издъхнал, а положително е, че нея вечер в бързината докторите нямаха много време, за да кажат кой е жив и кой мъртъв. Шт! Не виждате ли нещо да върви по брега на езерцето?
— Малка е вероятността да има други бездомни като нас в тази мрачна гора.
— Такива като този не ги е много грижа ни за къща, ни за покрив, а вечерната роса не може да измокри тяло, което прекарва дните си във водата — отвърна разузнавачът, като сграбчи рамото на Хейуърд с такава сила, че болката накара младия човек да разбере какъв силен ужас бяха породили суеверията у един обикновено толкова безстрашен човек.
— За бога, това е човешка фигура и тя се приближава! Грабнете оръжието, приятели, защото не знаем кой иде срещу нас.
— Qui va la? (Кой е там?) — запита бързо един суров глас, който прозвуча в това самотно и злокобно място като предизвикателство от някакъв друг свят.
— Какво каза това същество? — прошепна разузнавачът. — Не говори нито на английски, нито на индиански.
— Qui va la? — повтори същият глас, а веднага след това се чу заплашително потракване на оръжие.
— France! (Франция!) — извика Хейуърд, като излезе от сянката на дърветата и пристъпи към брега на езерцето, на няколко ярда от часовоя.
— D’ou venez-vous, ou allez-vous, d’aussi bonne heurc? (Откъде идете, къде отивате толкова рано?) — запита гренадирът с акцент на човек от стара Франция.
— Je viens de la decouverte et je vais me coucher. (Връщам се от разузнаване и отивам да спя.)
— Etes-vous officier du roi? (Кралски офицер ли сте вие?)
— Sans doute, mon camarade; me prends-tu pour un provincial! Je suis capitaine de chasseurs. (Без съмнение, приятелю; да не би да мислите, че съм тукашен. Аз съм капитан от стрелковия полк.) — Хейуърд много добре виждаше, че французинът беше пехотинец. — J’ai ici, avec moi, les filles du commandant de la fortifihation. Aha! Tu en as entendu parler! Je les ai fait prisonnieres pres de l’autre fort, et je les conduis au general. (С мене са дъщерите на коменданта на укреплението! Аха! Ти си чул да се говори за тях! Плених ги близо до другия форт и ги водя при генерала.)
— Ма foi! Mesdames, j’en suis fache pour vous. (Бога ми, госпожици! Мъчно ми е за вас.) — възкликна младият войник, като докосна грациозно кепето си. — Mais fortune de guerre! Vous trouverez notre general un brave homme et bien poli avec les dames. (Ho на война така се случва! Ще видите, че нашият генерал е чудесен човек и много учтив с дамите.)
— C’est le caractere des gens de guerre. (Това е характерно за военните.) — каза Кора с възхитително самообладание. — Adieu, mon ami. Je vous souhaiterais un devoir plus agreable a remplir. (Сбогом, приятелю, пожелавам ви по-приятна служба.)
Войникът направи нисък и смирен поклон, с който й поблагодари за любезността, а Хейуърд прибави едно „Bonne nuit, mon camarade“ (Лека нощ, другарю) и те тръгнаха внимателно напред, като оставиха часовоя да обикаля бреговете на безмълвното езерце. Не подозирайки, че един неприятел може да бъде толкова дързък, часовоят си затананика думите, които се събудиха в паметта му от вида на девойките или може би от спомена за неговата далечна и красива Франция: „Vive le vin, vive l’amour“ etc. („Да живее виното, да живее любовта“ и т.н.).
— Добре беше, че се разбрахте с този мошеник! — прошепна разузнавачът, когато се поотдалечиха, и отново метна пушката на рамо. — Веднага видях, че е от онези неспокойни французи. Добре, че говореше приятелски и нямаше лоши намерения, иначе лесно можеше да се намери място и за неговите кости между тези на съотечествениците му.
Той беше прекъснат от дълго и тежко стенание, което се понесе откъм малкото езерце, сякаш наистина духовете на умрелите бродеха край водната си гробница.
— Това положително беше човек от плът и кръв! — продължи разузнавачът. — Никой дух не би могъл да държи така здраво оръжието си!
— Да, беше от плът и кръв. Но дали клетият човечец е все още на този свят, можем да се съмняваме — каза Хейуърд, като хвърли поглед наоколо и видя, че Чингачгук липсва. Чу се друго стенание, по-слабо от първото, а след това — тежък и злокобен плясък във водата и отново всичко пак утихна, сякаш никога нищо не е нарушавало покоя на бреговете на мрачния вир. Докато стояха така в неведение, те видяха фигурата на Чингачгук да се прокрадва откъм гъсталака. Когато мохиканският вожд се приближи до тях, с едната си ръка той окачи на пояса си скалпа на нещастния французин, от който все още се вдигаше пара, а с другата постави на съответните им места ножа и томахавката, които бяха пролели кръвта му. Тогава той зае обичайното си място с вид на човек, който вярва, че е извършил достойно дело.