Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Седна да пие с Брайън и постепенно се потопи в оживлението наоколо. Всички бяха много заети и делови. Чуваше шум от точене на оръжия и последни поправки на екипировки, проверки на карти, упътвания и заповеди. Съответно не забеляза почти никакви закачки или обиди, които бяха съществена част от взаимоотношенията на разбойниците, особено предишния ден. Сега всички изглеждаха сериозни. Хора се движеха бързо напред-назад, всеки зает с някаква неотложна задача. Джилс бе ненадминат, погълнат изцяло от работата с помощниците си. Ара, вече превързан, излезе навън, а Даниел не се виждаше никъде. Дик и неговият персонал бяха като капитан и екипаж на кораб в битка с ураган. Накрая дори Брайън се отказа от бутилките с вино и с приятелски глас предложи на Джим да излезе, по дяволите, навън, да се разходи или нещо такова, защото било време той да се погрижи за Бланчард и оръжието си…
Джим послуша съвета и излезе от хана в гъстия хладен предизгревен мрак. Изпитваше силна самота и неловкост, сякаш бе непознат, попаднал на голямо семейно събиране. Това чувство се подсилваше от леката меланхолия, причинена от току-що изпитото вино. В действителност не тъгуваше за собствения си свят — доста странно, но жестоката средновековна действителност, която откриваше, му харесваше, стига да имаше някой, за когото да се държи. Предпочиташе Анджи, но тъй като я нямаше, това можеше да бъде всеки, способен да го накара да се чувства част от нещо, а не скитаща душа, която се носи между световете.
Огледа се отново за Ара и се сети, че го бе видял да напуска хана веднага след като Даниел го бе превързала. Но нито драконското му обоняние, нито слухът му долавяха някакъв признак, че вълкът е наблизо. А Джим вече познаваше Ара достатъчно и знаеше, че няма ли видими доказателства за присъствието му, шансът да го открие е нищожен. Отказа се и седна сам в тъмнината. Зад него се носеха шумът, светлините и миризмите на хана. Отпред бе непрогледната горска тъма, отгоре — небето, покрито с гъсти облаци, през които от време на време се процеждаше слабата светлина на забулената луна, слязла ниско на запад.
Скоро щеше да се скрие и нямаше да има никаква светлина.
Можеше да е мъртъв до края на настъпващия ден. Тази мисъл не предизвика особен страх у него, но усили меланхолията. Ако го нарежеха, както се бе случило в селото, би могъл да бъде сериозно ранен или убит. Тогава щеше да умре, без да е постигнал целта си.
Никой нямаше да узнае за смъртта му. Даже Анджи, при положение, че оцелееше в Прокълнатата кула и се спасеше от Тъмните сили, за които бе говорил Каролинус. Вероятно тя никога нямаше да разбере какво му се е случило. Дори на никого нямаше да липсва…
Потъваше все по-дълбоко в сладникаво самосъжаление, когато осъзна, че вече не седи на земята. Беше легнал и се канеше да се обърне по гръб, за да разпери криле и да се затъркаля напред-назад по грубата пясъчна почва. В главата му, точно навреме, за да го спрат, отекнаха думите на Даниел: „Не се търкаляй в праха, сър Джеймс!“
Тогава се бе почудил откъде й е хрумнало, че някога ще му се прииска да се търкаля в праха. Сега разбра. Тази мисъл извади от подсъзнанието му спомена за раните. На другия ден, след като ги бе получил, го смъдяха като малки нарязвания от бръснач, но ги бе пренебрегнал и напълно забравил за тях. Сега обаче осъзна, че те зарастваха и този процес предизвикваше ново усещане — сърбеше го.
Ако ги потъркаше силно в твърдата земя, щеше добре да се почеше. Естествено това можеше не само да разтвори раните, но и да ги замърси с прах и други частици, които да предизвикат инфекция. Седна отново. Даниел имаше право, разбира се. Но най-лошото бе, че след като го усети, сърбежът сякаш стана два пъти по-силен, като че ли дяволски жестоко и съзнателно се мъчеше да го влуди.
С усилие се изправи на четирите си крака. Щом Брайън можеше да стои неподвижно, когато стършелът бръмчеше около него и в шлема му, Джим също трябваше да е в състояние да изтърпи някакъв си сърбеж.
Изправил се отново, почувства дъха на настъпващия ден — не можа да определи точно мириса, беше някакво свежо ухание, което идваше с влажния полъх на нощния бриз. Ушите му доловиха тихите стъпки на лапи. Пред него внезапно се появи Ара.
— Всички ли са будни вътре? — изръмжа тихо вълкът. — Време е да тръгват.
— Ще им предам.
Джим се запъти към вратата на хана, но точно в тоя момент тя се отвори и от нея се показа главата на Джилс.
— Сър Джеймс? — тихо попита той. — Виждал ли си вълка?
— Виждал го е — отсече Ара. — Тук съм. Защо шепнеш, сър разбойнико?