Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999
Марион седеше сама в хотелската стая. На нощното шкафче една-единствена лампа се бореше с мрака и осветяваше бутилка калифорнийско вино и стъклена чаша. Вратата беше заключена, но тя знаеше, че той може да влезе, ако наистина иска. Зачуди се дали има нещо, което той да не може да направи.
Облегна се на таблата на двойното легло, протегна крака и се опита да пресъздаде с думи събитията, на които бе станала очевидец през деня. Искаше ли да пусне репортажа в ефир, предстоеше й още много работа.
Благотворителният концерт „Маунтин Рок 99“ продължаваше вече седемдесет и два часа. На сцената един след друг излизаха най-изтъкнатите имена в музикалния бизнес и пееха най-прочутите си мелодии. Тълпата изпълни пасището и преля извън границите на имението на Тим Върнън. Вече никой не се съмняваше, че броят на зрителите е над половин милион.
Казват, че историята не се повтаря, но асоциациите с Удсток бяха неизбежни. Въпреки подробното отразяване от средствата за масово осведомяване и загатнатите опасения, че ще се случи нещо неприятно, инциденти нямаше, Вярно, че имаше разсъблечени хора и секс, но насилие и агресивност липсваха.
Това беше прекрасно свидетелство за благородната цел на фестивала.
„Маунтин Рок 99“ беше частица от съвременната история.
Първите обезпокоителни признаци се появиха късно следобед в петък, когато из тълпата тръгна слухът, че няма храна. Снабдителите не се бяха подготвили за толкова многобройна публика. Това означаваше, че десетки хиляди хора огладняват. Цялото милосърдие и добра воля на света нямаше да нахранят всички.
Безпокойството на Тим Върнън нарастваше. Зрителите можеха да изкарат ден-два без храна, но това щеше да ги изнерви и да възникнат неприятности.
— Да организираме поход за храна, Сами, а? — предложи Върнън.
— Докъде? — ухили се Сами. — До местния супермаркет или до „Макдоналдс“ на ъгъла? Това са половин милион души!
— Има и още нещо. Кладенците ми са почти изчерпани, а река Арканзас е твърде далеч.
— Е, и? — сви рамене Сами, — Ами тук често е сушаво, но водата винаги е стигала.
Нямах представа обаче колко хора ще дойдат, още по малко колко вода ще използват. Мислех, че няма да има проблеми. Но всичко това е невероятно.
— Какво би могло да стане в най-лошия случай?
— Ако водата свърши около полунощ, като знам какъв е климатът тук, към обед хората ще ожаднеят доста.
— Предупредихте ли ги да се запасят?
— Разбира се. Всеки изпълнител им го напомня. Но според мен водата ще свърши още тази вечер.
— Страхотно. Опасно ли е това?
— „Опасно“ е относително понятие — каза Върнън и се почеса. — Някои ще издържат. Други скоро ще се почувстват зле — особено децата. Много хора са довели децата си — както правеха хипитата, и…
— А Питър? Какво предлага той?
— Казах му веднага — отговори Върнън, — но той не се притесни. Щял да намери начин да се погрижи за всичко.
Марион се замисли за Питър. Той обичаше музиката и вероятно още стоеше зад кулисите и поглъщаше цялото събитие като замечтано дете в магазин за играчки. Зачуди се колко критичен може да стане проблемът с храната и водата и най-важното — дали Питър ще може да помогне по някакъв начин.
