Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Беше удивително да се наблюдава как цялото това умение и вещина предизвика растеж в нашето общество. И не бе трудно да приложим тези уроци и към самите нас. Моята цел беше да постъпя директно в колежа след гимназията. Кандидатствах в два или три колежа и всички ме приеха.
В онези дни не разполагахме със съветници в гимназията, които да ни ръководят, а аз не разбирах много от нищо, освен от земеделие. Същевременно съзнавах силно задължението да служа на страната си след колежа (и смятах, че ще бъде по-добре да постъпя в армията като офицер). Затова избрах да постъпя в Политехническия институт на Тенеси, наричан „Тенеси Тек“, който единствен от трите колежа, където кандидатствах, предлагаше както степен по агрономия, така и програма на Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО). „Тенеси Тек“ се намираше в Куквил, Тенеси, на сто трийсет и два километра северно от Нешвил. Макар политехниката да предлагаше само армейско обучение на запасни офицери, това за мен не беше проблем, тъй като никога не пожелах друга служба — сигурно отчасти заради влиянието на момчетата, които видях да отиват в армията и да се сражават през войната, и отчасти затова, че израснах в провинцията с много приятели. Армията предлагаше продължение на този живот. В действителност не познавах особено другите служби.
В деня на дипломирането ми на 30-ти юни 1958 г. бях произведен в чин младши лейтенант от пехотата. Това беше запасен чин; предложиха ми редовен чин на действащ офицер след две години. Въпреки че майка ми и двама от братята ми присъстваха на церемониите по дипломирането и производството в чин, нямаше време за празнуване, защото същия ден трябваше да се явя на военна служба. След един час отпътувах за Форт Бенинг (близо до град Кълъмбъс, Югозападна Джорджия) и шофирах, без да спирам, за да мога да се явя преди полунощ и да не бъда обявен за отсъстващ без разрешение (ОБР).
Форт Бенинг е огромна военна база, предимно пехотна — наречена „Дом на пехотата“. Там са настанени Пехотната школа, Въздушнопреносимата школа, Рейнджърската школа, както и основни и специални курсове за офицери, а също школа за кандидат-офицери. В Бенинг бяха разквартирувани много бойни бригади и 10-та Планинска дивизия, която току-що се бе завърнала от Германия. Отначало бях зачислен в нея като помощник-командир на взвод.
Първите ми задължения бяха на офицер на „яма“ (да движа мишените нагоре-надолу за учебно пушечно стрелбище с известно разстояние до тях) и офицер, отговарящ за полигон за 106-милиметрови безоткатни оръдия. Най-малко два следобеда седмично офицерите преподаваха общообразователни предмети на редниците, за да им помогнат да получат своите дипломи за средно образование.
Обикнах армията още от първия ден — въпреки че задълженията ми тогава не бяха особено вълнуващи и не носех особена отговорност. Харесвах всичко в нея: хората, структурираната среда, обучението, отговорността и възможността за растеж в службата, като използвам собствените си таланти, способности и инициатива.
След около шест месеца преминах основния курс за офицери, последван от Парашутната и Рейнджърската школа. Завърших всички за осемнайсет месеца.
Основният курс продължаваше оттам, откъдето КОЗО приключи. Усвоихме по-сложни умения и си изработихме техническа компетентност в лидерството, оръжията и тактическите предмети, които ни квалифицираха като взводни командири в бойни операции. Например изучавахме много по-подробно разчитане на карта, отколкото в КОЗО; научихме се как да използваме ефективно всяко оръжие, зачислено на взвода; научихме се на патрулиране и тактика на взводно ниво, координация на огъня и как трябва да действа пехотата с бронирани коли.
Другото ми голямо преживяване през тези ранни дни във Форт Бенинг бе срещата ми със Сю, която стана моя жена.
Точно както Форт Бенинг се нарича Дом на пехотата, така и Кълъмбъс е известен като тъща на пехотата, защото твърде много момичета оттам се омъжват за новите младши лейтенанти, които пристигат в града. Моята съдба определено беше такава.
Когато влязох с колата във Форт Бенинг през онази петъчна вечер след дипломирането си от колежа, беше десет часа вечерта. Явих се в щаба на дивизията, разпределиха ме в стая в офицерското общежитие и ми наредиха да се върна в девет часа сутринта в понеделник.