Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Той облече тъмната си траурна тога — отдолу също си беше сложил черна туника без никакви отличителни знаци, които да показват положението му, и за сетен път зарида сърцераздирателно пред очите на цялата армия, която специално беше заповядал да се строи пред него, за да й съобщи трагичната новина — новина, която тъй и тъй вече се беше разчула по обиколни пътища.
— Но поне ни остава среброто — заключи той, като избърса сълзите си с ръка. — Дори то ще осигури прилична печалба за всеки от вас след края на похода.
— Аз самият ще съм доволен и от малкото — заяви някакъв ветеран пред приятеля си, с когото споделяше всички несгоди на войната; и двамата бяха насилствено измъкнати от домовете си в Умбрия, въпреки че бяха участвали в десет последователни похода и бяха прекарали повече от петнадесет години в армията.
— Наистина ли? — учуди се другарят му, който бе малко бавен в мисленето — безспорно за това беше виновен онзи удар с боздуган, който беше отнесъл с главата си при едно стълкновение със скордиските.
— Наистина! Да си чул някога пълководец да е поделял злато с нас, простите войници? Винаги ще си намерят някаква причина да запазят всичко за себе си. Е, да, и хазната получава своя лъвски пай — иначе не би могло, защото нали именно държавата срещу това, което й се дава от плячката, оставя пълководеца да прибере останалото. Поне ще получим своя дял от среброто, а сребро — колкото искаш. Особено сега, след като са ни нападнали разбойници и златото си е отишло веднъж завинаги, консулът така се е наплашил, че ще се види принуден да подели справедливо среброто от страх да си няма нови неприятности.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се другарят му. — А сега по-добре да си уловим някоя сьомга за вечеря, а?
Наближаваше Нова година, а армията на Цепион още не бе имала случай да влезе в бой с врага, като се изключи клането на онази злополучна кохорта, която уж трябваше да пази златото на Толоза. Затова на Цепион не му оставаше друго, освен да пише в Рим какво е положението, без да спестява нищо — от радостното откритие, че германите ги няма, до тъжната констатация, че златото е изгубено завинаги, и да поиска инструкции.
През октомври пристигна отговор от Рим, и то точно такъв, какъвто Квинт Сервилий се беше надявал да получи — нареждаха му да остане заедно с цялата си армия в областта около Нарбон, да презимува там и напролет да чака нови указания. Което недвусмислено означаваше, че пълномощията му на управител на Римска Галия се удължават с още една година.
Но без златото вече нищо не беше същото. Цепион изпадна в дълбока меланхолия, през цялото време се терзаеше заради грешката, която беше допуснал, и често дори плачеше от мъка. Както офицерите около него скоро забелязаха, беше изпаднал в състояние на постоянен стрес, не го свърташе на едно място, а през цялото време крачеше напред-назад. „Типично за един Квинт Сервилий Цепион“ — казваше си неволно всеки в лагера. Никой не се заблуждаваше, че сълзите са за Марк Фурий или за изкланите войници. Цепион ридаеше за своето изгубено злато.
Един от факторите, най-добре определящи успеха на армия, водеща продължителни бойни действия на чужда територия, е способността на войниците и на офицерите да се приспособят към местните условия с мисълта, че на чуждата земя поне за известно време трябва да се гледа като на втора родина. Въпреки постоянното движение на войските, въпреки непрестанните походи, наказателни експедиции, търсенето на фураж и така нататък базовият лагер, от който тръгва и в който завършва всичко, скоро заприличва на истински град: повечето от войниците си намират жени, повечето от жените забременяват и раждат деца, от външната страна на здраво укрепените палисади изникват дюкяни и кръчми, търговци идват от всички посоки, а наоколо израстват цели квартали от кирпичени постройки, в които войнишките жени си отглеждат децата и се тълпят по тесните улички.
Такова беше положението и с римския лагер при Утика, а макар и в по-малка степен, подобна бе и съдбата на лагера, построен пред стените на Цирта. Понеже Марий имаше навика да избира своите центуриони и военни трибуни изключително внимателно, времето на зимните дъждове, в което не се водеха сражения, беше използвано не само за учения и физически упражнения, но и за правилното разпределяне на войниците в легионите по групи от осем човека, които да свикнат достатъчно добре един с друг, за да не стане съжителството им в една палатка и около един казан още една от хилядите пречки и проблеми, които неизменно съпътстват струпването на едно място на толкова много хора за толкова дълго време.