Отвъд реката, сред дърветата

— Бърз си.

— Влезте в кабината.

Полковникът вдигна слушалката и каза машинално:

— На телефона е полковник Кантуъл.

— Обаждах се два пъти, Ричард — каза момичето. — Но ми обясниха, че си излязъл. Къде беше?

— На пазара. Как си, прелест моя?

— Никой не ни слуша в този ранен час. Така че аз съм твоята прелест, която и да е тя.

— Това си ти. Добре ли спа?

— Сънувах, че се пързалям на ски в тъмнината. Не беше истинско пързаляне, но тъмнината беше истинска.

— Така би трябвало да бъде. Защо си се събудила толкова рано? Изплашила си портиера.

— Ако не е нескромно, след колко време и къде ще се срещнем?

— Където и когато поискаш.

— В теб ли са още камъните и беше ли от полза мис Портрет?

— И на двата въпроса — да. Камъните са закопчани в горния ми ляв джоб. Мис Портрет и аз говорихме до късно през нощта и рано сутринта. Беше много приятно.

— Повече ли я обичаш от мен?

— Все още съм нормален. Навярно това е самохвалство. Но тя е прелестна.

— Къде ще се срещнем?

— Какво ще кажеш, ако закусим във „Флориън“, на дясната страна на Площада? Площадът сигурно е наводнен и ще е забавно за гледане.

— След двайсет минути съм там.

— Добре — каза полковникът и затвори телефона.

Когато излизаше от кабината, изведнъж му стана зле, а после се почувствува така, сякаш дяволът го беше затворил в желязна клетка във форма на железен бял дроб82 или на желязна дева83, той се приближи с посивяло лице до портиерната и каза на италиански:

— Доменико, Ико, моля те, би ли ми дал чаша вода?

Портриерът се отдалечи, а той се облегна на портиерната, за да се успокои. Стоеше неподвижно, без да си прави илюзии. Портиерът се върна с чаша вода и той изпи четири таблетки от онези, които се взимат по две, и продължи да почива неподвижно като ястреб.

— Доменико — каза той.

— Да.

— Имам нещо тук в един плик, искам да те помоля да го прибереш в касата. За него ще ти се обадя аз — лично или чрез писмо, или лицето, с което току-що ме свърза по телефона. Да напиша ли това?

— Не. Не е нужно.

— Ти какво, момче, не си безсмъртен, нали?

— Не, разбира се — отговори му портиерът. — Но аз ще запиша това, а освен мен тук са управителят и помощникът му.

— И двамата са добри — съгласи се полковникът.

— Не искате ли да седнете, господин полковник?

— Не. Кой сяда, освен мъжете и жените в старческите домове? Ти сядаш ли?

— Не.

— Мога да си почивам, когато съм на крак или облегнат на някое проклето дърво. Моите съотечественици сядат, лягат или падат. И за да спрат да хленчат, им дават калорични сухари.

Говореше, без да спре, за да си възвърне бързо увереността.