Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
Себ седи на края на леглото само по джинси, и ме чака. Стомахът ми се свива на топка. Бях забравила колко добре изглежда без риза.
— Хей, липсваше ми — провлича думите той, а очите му ме оглеждат хищно от главата до петите.
На мен също, отговарят слабините ми. Повярвай ми, десет седмици са страшно много време.
— Ааа… ти ще използваш ли банята? — казвам, докато се колебая на вратата. Но преди да стигна до края на изречението, ръцете му ме прегръщат, той ме поваля на леглото и прокарва пръсти под блузата ми.
— Мммм, кожата ти е толкова нежна — шепне.
— Нима? — опитвам се да звуча изненадано и да не мисля за часовете, прекарани в търкане, овлажняване и мазане е кремове.
… — и така загоряла. Била ли си някъде на курорт?
— Не, никъде — отвръщам съвсем искрено.
Така, ваксата не се брои, нали!
Той започва да целува врата ми и разкопчава ризата ми.
— Уау — възкликва одобрително, когато вижда секси сутиена.
— О, нищо специално, просто бельо… — казвам безгрижно, докато езикът му докосва зърната ми и чувствам трепетно желание. Боже, колко ми липсваше всичко това! Лежим прегърнати на леглото, дишаме учестено и аз мога да почувствам как възбудата ми нараства, докато разсъбличаме взаимно дрехите си.
Вече съм свалила ципа на джинсите му и, спомняйки си какво пишеше в дневника, прокарвам пръсти по стегнатия му плосък корем и експертно слизам с устни по-надолу и по-надолу…
Той надава стон, пълен със задоволство.
Правя пауза, дразня го и се усмихвам на себе си. За какво се притеснявах толкова?
Неочаквано си спомням всичко…
16.
На другата сутрин се събуждам от целувките на Себ върху лицето си. Увита в леглото, на топло, чувствам леки целувки върху клепачите си, после по бузите, които ме изваждат от дълбините на съня.
— Хей, спяща красавице — шепне той в ухото ми.
Мммм. Супер. Толкова е приятно. Искам да се будя така всяка сутрин.
Зъбите му гризат леко ухото ми и по гръбнака ми тръгва тръпка на възбуда, която праща сигнали по цялото ми тяло.
— Време е да се събудиш.
Обзема ме вълна от желание. Той иска да го направим отново! Значи е вярно онова, което казват хората: че сексът бил като карането на колело. Не се забравя… След като отново се качиш на…
Протягам ръка под завивката и търся топлото му тяло до моето. Но къде е той?
Отварям рязко очи, за да видя как облича екипа си за бягане.
— Време е да потичаме.
— Каквооо?
— Мислех, че ще тичаш с мен — усмихва се, докато взема бейзболната си шапка и я обръща наопаки. — Нали ми каза, че обичаш движението?
Мигам срещу него в ярката зимна светлина, която влиза през прозореца и имам чувството, че току-що са ме залели е леденостуден душ.
— Нима? — споменът за онази вечер в кръчмата неочаквано се връща. — О, да, да, аз… да, наистина — бързо се поправям, докато търкам очите си, за да прогоня съня.
— Макар че с твоите тренировки във военния фитнес, сигурно ще ме оставиш далеч зад себе си — смее се Себ.
Да го изпреваря? Гледам го замаяно. Преди той ме оставяше да си доспя в леглото, докато отиваше да тича, но сега няма да стане. Сега е убеден, че съм фанатично запалена по фитнеса и тренировките. Че съм една от онези луди, които обикалят из парковете в мразовитите утрини и вечери, облечени с цветни трика, докато някакъв пич е камуфлажно облекло вика по тях.
— След това ще ми покажеш някоя от онези коремни преси на пейка, за които ми говори.
Коремни преси? На пейка?
— О… с удоволствие, но… — Започвам отчаяно да търся извинение във все още полузаспалия си мозък. Най-после се сещам — нямам маратонки.
Което е самата истина. Ако имах, щях да отида да тичам с него, ей богу! Честен кръст.
— Мога да ти дам едни от моите назаем — предлага той. — Кой номер носиш?
— Най-малкият — отговарям, защото знам отлично, че той носи девет.
Лицето му изразява съмнение.
— Мързелана.
— Знам, мързелана съм. — Правя разочарована физиономия.
— Добре, следващия път. — Той разтяга мускули, навежда се и ме целува. — Ще се върна скоро, а ти стой тук и никъде не мърдай.