Обединени от божества

Уединението му бе нарушено от издигащото се над хоризонта слънце, на свой ред раздигнало от сън Мин. Тя пък събуди Миранда.

Момичето далеч не се бе възстановило. Силата й бе едва частица от обичайното, но дори и това я правеше неколкократно по-стабилна от предното състояние, до което я бяха докарали няколкото седмици пленничество, гарнирано с мъчения. Мисли и спомени от случилото се в отвратителното място постоянно си пробиваха път до повърхността на съзнанието й и трябваше да бъдат прогонвани. Опита се да разтрие изтормозения си врат. Ограничаващият магьосническите способности нашийник все още бе заключен, но без кристала представляваше дребно отегчение. Тъй като вече нямаше какво да го спира, умът й неспирно се трудеше, за да излекува тялото, но въпреки това цялата снага все още я болеше. Бавно огледа състоянието на приятелите си.

Преданата Мин бе изчезнала да лови закуска. Значи бе добре. Дезмър спеше, облегнат на едно дърво. На някои места дрехите му бяха разкъсани — там се намираха нанесените от плащовете рани. Някои от нараняванията все още бяха обагрени с кръв. Нуждаеше се от целение. Лейн бе приклекнал в края на полянката. Дрехите му, първоначално бели, за да се слива със снега, бяха обсипани с алени следи, следствие от битките. Вече не кървяха, но все още бяха със значителна големина, многобройни и доста дълбоки. Сигурно го боляха много.

— Лейн, още си ранен. Нека те излекувам — рече тя, сграбчвайки тояжката си, за да се изправи с нейна помощ на крака.

Малтропът мълчаливо се съгласи. След няколко минути девойката бе намерила всички видими наранявания и ги бе изцелила. Знаеше, че е безсмислено да пита дали има и други. Той щеше да отрече. Наместо това насочи вниманието си към спящия Дезмър. Неговите наранявания не я затрудниха. Приятният гъдел от отстраняването им го събуди.

— О, благодаря ти — каза с прозявка белокосият, възхищавайки се на работата й, докато и последната рана се затваряше. — Трябва да призная, че се справяш по-добре от еликсирите ми. Впрочем бих желал да ме събуждаш, ако решиш да ми прилагаш магия. Може да не се съглася. Впрочем, пропусна една особено дразнеща болка в кръста… Да… точно там… ето защо ми е политика никога да не си цапам ръцете.

Уловила някаква дива птица, Мин дотърча при приятелката си. Девойката изчисти улова, наниза го на шиш и го протегна над огъня.

— Какво си мислиш, че правиш? — разнесе се глас откъм пламъците.

Сепнатата Миранда отскочи. Формата на новодошлата се отдели от огъня и прие човешкия си облик. Дезмър тихичко се изкикоти.

— Съжалявам, не знаех! — извини се момичето.

— Не. Естествено — каза жената. Тонът й донякъде се отличаваше с характеристиките на изморен наставник, поучаващ слаб ученик. — От същество с твоето ниво на развитие не би могло да се очаква разбиране относно начина ми на функциониране.

Миранда усети зараждащия се гняв, но прецени, че от изразяването му не би имало смисъл. Доготви храната си над остатъците от огъня. Когато се нахрани, предложи остатъците на Дезмър. Мин, очевидно все още имаща му зъб заради затварянето в чувала, не позволи. Наместо това тя самата ги изгълта.