Обединени от божества

— Ще се постарая да наклада по-подобаващ в бъдеще. Имаш ли някакви специфични изисквания? — запита Дезмър с прозявка.

— Използвай подпалки от няколко типа дърво и подхранвай пламъците постоянно със силен, съсредоточен вятър. Това би трябвало да предостави подходящ интензитет.

— Подобен пламък би бил по-видим и по-изморителен от този, който съм склонен и в състояние да произведа — рече белокосият.

— Не съм изненадана.

След няколко мига формата й се стопи в пламъците.

Лейн бе потънал в дълбока концентрация, докато останалите спяха. Често това бе най-близкото до сън състояние, в което си позволяваше да изпадне в продължение на седмици, дори и месеци. Гърбът му бе обсипан с рани, нанесени му от плащовете. Много от тях все още кървяха, допринасяйки към дългите червеникави петна върху наметалото му. Ако успееше да се потопи достатъчно дълбоко, нараняванията щяха да се затворят. Не можеше да използва магия, но войнският сън неведнъж бе спасявал живота му.

Ала не можеше да замени истинското спане. Тялото се чувстваше ободрено и изпълнено с енергия, но това бе за сметка на ума. Отдавнашните мрачни мисли намираха начин да изплуват на повърхността. Малцина изобщо бяха чували за войнския сън, но повечето запознати узнаваха за него от историите за съзнанията, станали негова жертва. Техниката често довеждаше до лудост. В продължение на няколко часа Лейн търпя изкривените припомняния. Понякога лицата на жертвите му проблясваха в съзнанието. Друг път някои от мрачните му дела изпълзяваха от тъмните кътчета на мислите и отказваха да изчезнат. Една сцена бе особено настоятелна в многократните си прояви, явяваща се толкова често, че вече се бе превърнала в стар приятел.

Винаги протичаше по един и същи начин. Намира се във фермата. Единственият човек, показал му нещо различно от омраза, бива бит пред него. Докато гледа, самият Лейн — запрегнат в плуг — също бива бит. Прекалено е изтощен, за да продължи с оранта. Бен, стар и немощен, изтърпява и последния удар с камшик и се строполява на земята, мъртъв. Шок, болка, ярост. Емоциите прогарят ума му. Животинските му инстинкти крещят за мъст. Игнорирайки усилващите се удари на надзирателския камшик, Лейн разкъсва кожените ремъци. Зъбите и ноктите му раздират и последния от тях и вече е свободен.

Стореното от него бе неописуемо. Непростимо. Бе разкъсал половин дузина надзиратели и пазачи, преди група от тях да успее да го изтика към барака. Това бе последната грешка в живота им.

Бараката, в която го бяха затворили, бе пълна с инструменти за жътвата. Вземайки коса, Лейн разсича както вратата, така и притискащите я мъже. Преди мислещата му половина отново да поеме контрол, вече е нацапал острието с кръвта на петдесетима — ако не и повече. Само останалите роби и най-младият син на стопанина биват пощадени.