Стечение на обстоятелствата

— Как мислите, дали са много?

— Ами — махна с ръка старецът. — В цялата страна на пръсти се броят. Те са професионалисти от висока класа. Единият от тях, доколкото знам, е в Ростов, прякорът му е Бурята8. После още някъде в Приморие или в Хабаровск, викат му Хирурга. Още… чакай да си спомня… А, нашият, московският е Карден. В Сочи е Блек. Може да има още някой, но не са повече от десетина. В това съм сигурен.

— А те какви са, специалисти с широк профил?

— Ами различно. Бурята например обича да се занимава с техника. Затова и устройва автомобилни катастрофи. Това е неговата област. Хирурга обича морето, курортите. Викат го, когато трябва да се случи нещастие във водата. Казват, че бил много опитен водолаз. А Гала9 пък напротив, не обича простора, повече по къщите работи. За Италианеца се знае, че предизвиква хранителни отравяния. Карден и този от Сочи, как му викаха, а, Блек — те са универсални, действат според обстановката, затова са и най-скъпо платени.

— Как смятате, Степан Игнатиевич, кой от тях би представил убийство като смърт от токов удар?

— На практика всеки. Освен може би Хирурга. Ако говорим, че всеки от тях се е специализирал в нещо, това не означава, че той работи само по този начин. Най-често това практикуват, но невинаги. Това първо. А второ — не съм ти ги изредил всичките. Знам повече от теб, Витя, но все пак не съм Господ Бог. Възможно е сведенията ми да са и неточни, и непълни. Можеш само да се ориентираш по тях.

— Разбрах, Степан Игнатиевич. Благодаря ви.

Гордеев забеляза как при тези думи по бузата на Голубович премина нервен спазъм. Щом му казваха „благодаря ви“, значи — край, посещението е приключено. И той пак оставаше сам.

Поглеждайки скришом часовника си, полковникът виновно се усмихна.

— Хайде да си направим още малко чай, а, Степан Игнатиевич? Този вече изстина.

— Че да си направим, защо да не си направим — зарадва се старецът и се запъти към кухнята.

Гордеев с тъга си мислеше за всичките тези старци по света, които са възпитавали и обучавали десетки, стотици детективи и следователи, които притежаваха уникални знания и опит. При тях продължаваха да ходят бивши престъпници, с които те някога са се отнесли човешки — или са ги спрели навреме, или са им помогнали да запазят семействата си. А пък тези, които бяха заели местата им в служебните кабинети, при тях кой знае защо не идваха. Нима техните съвети на никого не са нужни? Обидно бе. И несправедливо…