Стечение на обстоятелствата

— А освен това казват още — вметна Павлов, като се протягаше, — че хората са различни и всеки си има свой вкус.

— Но, Саша, аз съвсем не ти говоря за това! — възмути се жена му. — Мъча се да ти обясня, че не бива да считаш човека, когото уважаваш, за по-глупав от теб. Нима не разбираш?

— Разбирам, разбирам — успокои я Александър Евгениевич. — Ще отида да поразходя кучето преди новините.

Сложи каишката на белезникавия бултериер с червени очи и излезе. Докато се разхождаше бавно из градинката в падащия прохладен здрач, Павлов се беше отдал на размисли и не чу веднага бързите стъпки зад гърба си.

— Александър Евгениевич!

Изненадан, разпозна гласа на Лебедева.

— Откъде изникнахте, Лариса? Какво правите тук?

— Вас търся — засмя се тя. — Отбих се в дома ви, но вашата съпруга ми каза, че разхождате кучето. Всичко е много просто. Исках да ви благодаря за Рудник. И както се полага между деловите хора, материализирах своята благодарност.

Лебедева измъкна от чантата си завита в хартия бутилка.

— Моля ви, Лариса, не си струваше, наистина… Много ми е неудобно — запротестира Павлов.

— Струва си, Александър Евгениевич, струва си. Извинете ме, че ви обезпокоих в извънработно време, но така е по-добре.

Нещо в интонацията й го накара да застане нащрек. Някакво лошо предчувствие го бодна под лъжичката. Протегна ръка и мълчаливо пое бутилката.

— Имам за вас още един подарък — продължи Лебедева. — В този плик е. Погледнете го, когато имате време, може да ви се стори интересно. А може би и не. Но ако ви заинтересува, бихме могли да вечеряме заедно утре. Ще ви звънна и вие ще ми кажете. По кое време да ви се обадя?

— Към пет — объркано произнесе Павлов, но веднага се стегна. — Не, почакайте, в пет може да ме няма. Към пет и половина.

— Разбрахме се, Александър Евгениевич — весело рече Лариса. — Ще ви телефонирам утре в седемнадесет и тридесет. Лека нощ.

Тя изчезна също така стремително, както се бе и появила. Павлов чу захлопване на автомобилна врата и бръмчене на двигател.

Като се отърси от изненадата, той се сети, че не е давал адреса си на Лариса. „Откъде ли го е намерила? Че и вкъщи е ходила. Нахалница! Сега ще трябва да се оправдавам пред жена си. Интересно, какво ли има в плика?“ Понечи да го отвори веднага, но мракът вече се бе сгъстил и нямаше да види нищо. Налагаше му се да почака, докато се прибере.

За негово учудване жена му не обели нито дума за Лариса.

— Някой да ме е търсил? — предпазливо попита Павлов.

— Никой — спокойно отговори тя. — Чакаш ли някого?

„Странно“ — помисли си Александър Евгениевич, влезе в хола, сложи си очилата и отвори плика. Отначало не можа да разбере какви са тия листи, забеляза само, че хартията не е луксозна, текстът трудно се четеше, а по полетата имаше бележки с черен химикал. Бяха четири листа и всяка страница отгоре беше номерирана — 24, 97 и 153. Последният лист нямаше номер. Това беше титулна страница на монографията „Криминология. Корупция. Власт“ — автор Ирина Сергеевна Филатова.