Цитаделата на аутарха [bg]

От време на време минавахме покрай трупове сред дърветата. Обикновено бяха на групи от по двама-трима, но се срещаха и отделни тела. Видях един, който се беше изхитрил, докато умира, да закачи яката на куртката си за шрапнел, стърчащ от едно разбито стебло. Порази ме ужасът на неговото положение — беше мъртъв, но не можеше да получи покой. Тогава си помислих, че такава е и участта на всички тези хиляди дървета, които са били убити, но не са успели да паднат.

Приблизително в същото време, когато забелязах врага, осъзнах, че от двете ни страни се придвижват още наши части. Отдясно имаше кавалерия, смесена с пехота — конниците бяха без шлемове и голи до кръста, само с навити синьо-червени одеяла през бронзовите гърди. Помислих си, че конете им са по-добри от нашите. Носеха пики, не много по-дълги от дължината на човек; повечето ги държаха напряко на седлата си. Всеки носеше малък меден щит, висящ над лакътя на лявата му ръка. Нямах представа от коя част на Общността са тези хора, но по някаква причина — може би само заради дългите им коси и голите гърди — бях сигурен, че са диваци.

Дори и така да беше, пехотинците, които ги придружаваха, стояха на още по-ниско стъпало — тъмнокожи, приведени и космати. Само ги зървах през дърветата, но ми се стори, че от време на време се отпускат на четири крака. Понякога някой се хващаше за стремето на конника до себе си, както понякога правех аз, когато Йонас яздеше мерихипа си. Когато това се случваше, конниците удряха ръцете на пешаците с дръжките на оръжието си.

Пътят минаваше през един по-нисък участък от лявата ни страна. По него и от двете му страни се придвижваше войска, много по-многобройна от нашата колона, конниците диваци и техните спътници, взети заедно — батальони пелтасти с блестящи копия и големи прозрачни щитове, хобилери на буйни коне с лъкове и колчани, преметнати на гърбовете, и лековъоръжени черкаджи, чиито формации бяха същински морета от пера и знамена.

Нищо не можех да кажа за храбростта на тези странни воини, които внезапно бяха станали мои другари, но подсъзнателно реших, че тя едва ли е по-голяма от моята собствена. Огънят, на който бяхме подложени, се засили. Ответен, доколкото можех да преценя, май нямаше.

Само няколко седмици по-рано (макар че в момента ми се струваше, че е минала поне година) бих се ужасил само при мисълта, че по мен могат да стрелят с оръжие, подобно на онова, което Водалус бе използвал в онази мъглива нощ в нашия некропол, с която започнах този разказ. Мълниите, които се сипеха навсякъде около нас, караха онзи прост лъч да изглежда като детска играчка, като блестящите метални парчета, излитащи от двойния лък на стрелеца на хетмана.

Нямах представа що за устройство изстрелва тези мълнии, нито пък знаех дали те са чиста енергия, или някакви снаряди. Но когато падаха сред нас, се получаваше експлозия, удължена в нещо като жезъл. И макар че не можеха да се видят, преди да ударят, те издаваха писък във въздуха и по този звук, който продължаваше не повече от едно мигване на окото, бързо се научих да определя къде ще ударят и колко силна ще бъде детонацията. Ако не се променяше и напомняше на звука от камертон на корифей, попадението бе далеч. Но ако се усилваше бързо и звучеше като мъжки глас, преминаващ в женски, значи щеше да удари някъде съвсем наблизо. И макар че опасни бяха само най-силните звуци, при всеки взрив се разнасяха писъци, означаващи смъртта на един от нас, а понякога и на неколцина.