Остриетата на Кардинала [bg]

Анес отмина знаменитата „бронзова виверна“ на мраморния ѝ пиедестал — която през 1633 г. все още не беше заменена със статуята на Анри IV — и тогава забеляза, че върви сама. Върна се назад, за да намери Балардийо, заковал се пред една циганка, която тръскаше дайре и танцуваше сладострастно, а красящите полите ѝ пайети издаваха весел металически звук. Анес дръпна за ръкава стария войник. Той отначало се опита да се възпротиви, оплете нозе в ножницата на рапирата си, но скоро наостри уши, защото дочу следния призив:

— Пробвайте си късмета! От три тегления никой не губи! За едно су ще спечелите шест! Пробвайте си късмета!

Този, който си дереше гърлото, предлагаше игра на „късмета“, което ще рече нещо като лотария. Той въртеше някакво колело, а около него се намираха предметни награди: гребен, огледало, обувалка, все вехтории, които не струваха кой знае колко, ако ги погледнеше човек по-внимателно. Балардийо не издържа, включи се в играта и щастлив, получи табакера с нащърбена повърхност. Искаше да я покаже на младата баронеса, чието търпение започна да се изчерпва, но се чу звук от кавалерийска тръба.

Заинтригувани и изплашени, хората от тълпата протегнаха шии и се разшумяха още повече.

От левия бряг войници от поделението на френските гвардейци проправяха път. Те гонеха колите и конниците от паветата, изблъскваха пешеходците на тротоарите и застанаха в три редици на стъпалата, държейки пики или мускети на рамо. Барабани биеха, след тях вървяха група елегантни кавалери — офицери, аристократи, царедворци. Пажове, облечени в кралски ливреи, пристъпваха пеша, а от двете страни на кортежа знаменитите сто швейцарци маршируваха с алебардите си. Появи се кралската каляска, цялата позлатена, теглена от шест великолепни коня и заобиколена от ескорт благородници. Дали наистина отвътре се мяркаше профилът на краля? Може би. Държана на разстояние, благодарение на пиките и на мускетите, тълпата не акламираше. Тя стоеше изпълнена с почитание и мълчалива, сякаш съсредоточена, а всички бяха свалили шапки. Появиха се други карети. Една от тях беше без герб, бяла като впряга. Принадлежеше на настоятелката на Ордена на Сестрите на Сен Жорж — прочутите „Бели дами“, които от два века пазеха френския двор от драконовата заплаха.

Както всички останали, Анес спря, мълчалива и с шапка в ръка.

Но кралската каляска не я заинтересува толкова, колкото онази без герб — още щом я видя, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато каретата се изравни с Анес, една ръка с бяла ръкавица повдигна завеската и някаква жена си показа главата. Настоятелката не се поколеба. Тя тутакси намери очите на Анес и се втренчи в тях. Беше дълъг и протяжен миг, сякаш бялото возило се движеше на забавен ход, сякаш времето не искаше да прекъсне мълчаливото съобщество на две човешки същества, на две души.