Остриетата на Кардинала [bg]

Сен Люк и Байо потърсиха убежище в една от тези странноприемници. След като скочиха в реката през прозореца на воденицата, в която нотариусът беше затворен, те успяха да се измъкнат от конниците, пристигнали да дирят затворника, но течението ги отнесе далеч от конете им. За да не се натъкнат на неприятеля, Сен Люк реши да продължат пеша. Вървяха няколко часа през гори и поля, внимаваха преследвачите им да не се появят на хоризонта и с подбити нозе стигнаха до едно село, в началото на което имаше хан.

В този момент Люсиен Байо беше сам в стая на първия етаж. Седнал пред трапеза, приготвена специално за него, той похапваше със страшен апетит, тъй като три дни затвор, лошо отношение и жажда бяха възбудили глада му. Все още беше по нощница — същата, с която го измъкнаха посред нощ от леглото в дома му. Но тя беше чиста поради принудителната баня в реката. Слаб, с измъчено лице, с падащи пред очите му коси, той приличаше на това, което беше: оцелял клетник.

Погледна изплашено към вратата, когато Сен Люк влезе, без да чука. Мелезът носеше пакет дрехи и го хвърли на леглото.

— За вас са. Били са на пътник, който духнал, без да си плати.

— Благодаря.

— Намерих също два оседлани коня — продължи Сен Люк и погледна през прозореца. — Умеете ли да яздите?

— Хм… Да. Малко… Смятате ли, че преследвачите все още са по петите ни?

— Сигурен съм. Искат да ни заловят и няма да се откажат… Труповете на разбойниците, които убих край воденицата, бяха още топли, когато те пристигнаха. Следователно тези конници знаят, че имаме съвсем малка преднина. Тъй като са намерили конете, с които имах намерение да избягаме, са разбрали, че сме двама и че сме тръгнали пеша. Не се съмнявайте, че в този момент претърсват околностите.

— Но ще успеем да им се изплъзнем, нали?

— Имаме шанс, ако не се бавим. Все пак те не знаят къде отиваме.

— В Париж ли?

— Не преди да приберем документа. Не преди да сме го скрили на сигурно място. Обличайте се.

Малко по-късно Байо се премени, но изведнъж рухна. Хвърли се на леглото, обхвана лицето си с длани и избухна в ридания.

— Аз… Не разбирам… — прошепна той.

— Какво? — запита го невъзмутимият мелез.

— Защо аз? Защо всичко това се случва на мен?… Водя съвсем обикновено съществувание. Учих и работих при баща си, а след това наследих кантората му. Ожених се за дъщерята на един колега. Бях добър син и смятам, че съм добър съпруг. Моля се Богу и давам милостиня. Върша делата си честно и почтено. Винаги съм желал само да живея на спокойствие… Защо тогава?