Остриетата на Кардинала [bg]

11.

За Балардийо истинските срещи с Париж ставаха на Новия мост. Ако пазарът на Халите беше търбухът, а Лувърът — главата, то Новият мост беше сърцето на столицата. Сърце, което я кръвоснабдяваше, даваше ѝ живот и движение, ръководеше буйния поток от хора, разлял се по друмите около него. Действително всички се струпваха на Новия мост. Най-вече за удобство, защото той предоставяше възможност директно да преминеш от единия на другия бряг на реката, без да прекосяваш остров Сите и неговия лабиринт от средновековни улички. Но също така и за удоволствие.

Завършен в края на царуването на Анри IV, Новият мост отначало трябваше да бъде гъсто заселен, тъй като това беше правило в град, където се използваше и най-малкото пространство за строеж. Но се отказаха от тази идея, за да не развалят гледката на кралското семейство от прозорците на Лувъра към Сите. От проекта останаха само двата широки банкета, на височина пет стъпки, които се намираха край павирания път. Тези банкети се превърнаха в тротоари, първите в Париж, от тях хората можеха да се възхищават на Сена и да се радват на свежия въздух, без да се боят, че някоя карета или забързан конник може да ги премаже. Парижани бързо оцениха мястото за разходки. Улични артисти и търговци се настаниха край парапетите и в полукръглите ниши, така че Новият мост се превърна във вечен панаир, където тълпите непрекъснато прииждаха.

— Бога ми! — възкликна Балардийо и пое дълбоко дъх. — Чувствам, че отново съм жив!

По-въздържаната Анес се усмихна.

Пешком те бяха влезли през вратата „Нел“ и преминаха покрай двореца „Невер“, за да стигнат до Новия мост. Това беше най-късият път за Лувъра, където отиваха.

— Колко е красиво! — възхити се старият войник. — Не си ли съгласна?

— Да.

— И нищо не се е променило! Виж, спомням си този смешник!

Той посочи един дангалак с окъсани дрехи, който, възседнал не по-малко жалък от него кон, възхваляваше качествата на някакъв прах, който „запазвал зъбите“. Това, че в устата му беше останал само един кътник, не смущаваше убедеността му и не притесняваше многобройните му зрители.

— Хей, вижте там! Табарен и Мондор!… Елате да ги послушаме.

Табарен и Мондор бяха прочути циркаджии, които представяха програмите си в началото на площад „Дофин“. По това време единият от тях изпълняваше неприлична песен, а другият, въоръжен с огромен иригатор за клизми, осмиваше глупавите лекари и предлагаше който иска „да измие розовото му дупе“. Публиката се тресеше от смях.