Остриетата на Кардинала [bg]

Преминаха през партера, което създаде у Ленкур убеждението, че няма да напускат „Шатле“. Най-после, на първия етаж водещият надзирател спря пред някаква затворена врата. Обърна се към затворника, даде му знак да протегне ръцете си и колегата му завърза китките на младежа с кожена каишка. След това спусна резето и се отдалечи. Другият пазач се опита да блъсне Ленкур. Но той рязко извъртя рамото си и влезе сам в помещението. Затвориха вратата подир него.

Стаята беше прихлупена и студена, с под от каменни плочи, с голи стени. Слънцето изпращаше бледи лъчи през тесните прозорчета, някогашни бойници, а сега оборудвани с рамки и с мръсни стъкла. Имаше камина, а в нея пламтеше огън, чиято топлина се опитваше да прогони влагата. Свещите на два големи канделабъра горяха върху маса, а зад нея седеше кардинал Ришельо, зиморничаво загърнат в дреха с кожена яка. С ботуши, облечен като кавалер, той не беше свалил ръкавиците си, а голямата шапка, с която се движеше инкогнито извън Кардиналския дворец, лежеше пред него.

— Приближете се, господине.

Ленкур се подчини и застана пред масата, на разстояние, което не заплашваше сигурността на Ришельо.

Кардиналът не беше дошъл сам. Без мантия, както и без нищо друго, което можеше да издаде личността и чина му, капитан Сен Жорж, предводител на кардиналската гвардия, стоеше прав от дясната страна на господаря си, леко встрани, с рапира на кръста и с поглед, изразяващ смесица от омраза и ненавист. Един от безбройните секретари на Ришельо също беше тук: седеше на табуретка, държеше на коленете си кутия с писмени принадлежности и беше готов да регистрира детайлите на разговора.

— И така — рече Кардиналът, — вие ме шпионирате…

Секретарят веднага започна да скърца с перото по хартията.

— Да — отговори Ленкур.

— Много лошо. Откога?

— Отдавна.

— Предполагам, от времето на дългата ви мисия в Испания.

— Да, Ваше Преосвещенство.

Сен Жорж потрепери.

— Предател — изсъска той през зъби.

Ришельо властно вдигна ръка, за да го накара да мълчи, и като се увери, че капитанът му се е подчинил, отново се обърна към затворника.

— Бих ви казал с укор, че се ползвахте с пълното ми доверие, но това е задължително условие за всеки, който упражнява вашия занаят. Колко струва шпионинът, който е под подозрение?… Мисля, че се отнасяхме добре с вас. Тогава защо?

— Има каузи, които са по-важни от личностите, които ги изпълняват, Ваше Преосвещенство.

— Значи сте идеалист… Чудесно, мога да разбера… Поне добре ли ви плащаха?

— Да.

— Кой?

— Испания.

— И още?

— Черният нокът.

— Ваше Преосвещенство! — намеси се треперещият от гняв Сен Жорж. — Този предател не заслужава да разговаряте с него!… Да го предоставим на палачите. Те ще изтръгнат всичко необходимо.

— Стига, капитане, стига… Вярно е, че човек, рано или късно, признава необходимото пред палач специалист. Но някои приказват каквото им скимне… И впрочем, нали виждате, че господин Дьо Ленкур ни отговаря на драго сърце.

— Трябва да го осъдят и да го обесят!