Остриетата на Кардинала [bg]

— Оставете ги да отминат — спокойно рече мелезът.

— Но откъде могат да знаят, че тук… — неспокойно се обади похитеният.

— Не знаят. Просто търсят, това е. Успокойте се.

Конниците спряха за кратко там, където пътищата се пресичаха. После се разделиха на две групи, които тръгнаха в различни посоки. Малко по-късно всички изчезнаха надалече.

— Ето — отбеляза Сен Люк и смушка коня си.

Байо го настигна и се спуснаха по тревист склон.

— Мисля, че тук се състоя кръщенето. Вероятно затова…

— Да, без съмнение — прекъсна го мелезът.

Те слязоха от седлата и влязоха в параклиса. Беше прихлупен, хладен, гол, а въздухът тежеше от прах. Вероятно отдавна никой не беше стъпвал тук. Подгонените от лошото време пътници го използваха за подслон.

Сен Люк свали очилата си в полумрака, потърка с пръсти изморените си очи и внимателно проучи помещението. Нотариусът почти веднага посочи статуя на свети Христофор, поставена на пиедестал в една ниша.

— Ако завещанието казва истината, това е мястото.

Те приближиха и разгледаха изваяния образ на светеца.

— Трябва да я наклоним — каза Байо. — Няма да е лесно.

Тежестта на статуята би представлявала трудност, ако Сен Люк държеше да не я повреди. Но той се засили, бутна я рязко, така че свети Христофор падна тежко и се разби на каменните плочи.

Байо се прекръсти заради извършеното светотатство.

Някой някога беше пъхнал под статуята плик, който сега лежеше на пиедестала. Нотариусът го взе, отвори го и извади внимателно откъсната страница от старо кръщелно свидетелство. Пергаментът беше на път съвсем да се разпадне.

— Това е — възкликна той. — Точно това е!

Мелезът протегна ръка.

— Дайте ми го.

— Но ще ми кажете ли най-сетне за какво става дума? Всъщност знаете ли?

Сен Люк се замисли и стигна до извода, че спътникът му има правото да бъде осведомен.

— Този документ доказва законните права на определена личност над едно завещание. Това завещание се придружава от херцогска титла.

— Господи Боже!

Байо се опита да прочете за кое знатно име ставаше дума, но мелезът му попречи. Отначало изненадан, след това мъжът се кротна.

— Може би… може би така е по-добре… Достатъчно неща зная, нали?

— Да.

— Но ето че всичко свърши. Вече нямам повод за безпокойство.

— Така е.

Тогава те чуха пристигането на конници.

— Конете ни! — възкликна тихо Байо. — Сигурно ще видят конете ни!

Преследвачите спряха пред параклиса, но не слязоха от седлата. Изморени от дългото препускане, жребците им пръхтяха. Вътре в помещението тишината продължи дълго. Нямаше никакъв изход.

Нотариусът изпадна в паника и не можеше да си обясни абсолютното спокойствие на мелеза.

— Ще влязат! Ще влязат!