![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Ла Фарг и Лепра разговаряха със собственика на странноприемница на улица „Ключ“ в предградието Сен Виктор. Докато Алмадес пазеше конете отвън, двамата седнаха на една маса, поръчаха вино и поканиха гостилничаря да донесе трета чаша за себе си.
Мъжът се поколеба. Избърса големите си червени ръце в лекьосаната престилка, огледа помещението, сякаш за да се увери, че няма какво друго да стори.
След това седна.
Ла Фарг знаеше, че Кастила, спътникът в авантюрите на кавалера Д’Иребан, беше живял тук. За съжаление, вече беше напуснал.
— Моля ви, бъдете по-точен. Кога си замина?
— Почакайте да си помисля… Струва ми се, преди седмица. Взе си нещата една нощ и вече не се върна.
— Значи бързаше.
— Така ми изглеждаше.
— Дълго ли остана тук? — попита Лепра.
— Цели два месеца.
— Сам ли?
— Да.
— Имаше ли посетители?
Гостилничарят се изпълни с подозрение и се раздвижи на стола си.
— Защо са всичките тези въпроси, господа?
Двамата кавалери си размениха погледи и Ла Фарг продължи:
— Кастила има борчове. Дължи пари, много пари, на няколко души. Тези лица искат да им бъде върнато взетото. Те предпочитат имената им да останат в тайна, но биха могли да бъдат много щедри. Разбрахте ли?
— Разбрах… Дългове от комар, нали?
— Да. Как се досетихте?
Гостилничарят се усмихна доволно, като човек, който, без да парадира, знае много неща.
— Хм… Просто си го помислих, така…
— Стаята му — намеси се Лепра. — Искаме да я видим.
— Само че…
— Какво? Да не би да сте я дали на друг?
— Не, но Кастила си плати за цял месец напред. Дали се връща или не, тя си е негова. Бихте ли се радвали, ако научите, че съм отворил вашата стая на чужди хора?
— Не — призна Ла Фарг.
— Тогава какво ще му кажа, ако си дойде утре?
— Нищо няма да му казвате. И дори ще ме предупредите на адреса, който след малко ще ви дам…
Капитанът извади от сивия си дублет кесия — малка, но тежка — и я плъзна по масата към гостилничаря. Тя веднага беше прибрана.
— Последвайте ме, господа — каза мъжът и стана.
Те го придружиха до първия етаж, където стопанинът отвори някаква врата с един ключ от връзката, която носеше на колана си.
— Тук е — рече той и ги покани вътре.
Стаята беше скромна и чиста, с боядисани в бежово стени и с дървен под. Единствените мебели бяха табуретка, малка масичка, върху която имаше кана и легенче, голо легло със сгънат сламеник. Нощно гърне се мъдреше на перваза на прозореца, който гледаше към улицата.
Помещението беше оправено. То сякаш очакваше новия си наемател. Остриетата си размениха съвещателни погледи и въздъхнаха, тъй като не се надяваха да намерят тук нищо особено.
За да даде възможност на Лепра да прегледа стаята спокойно, Ла Фарг изведе гостилничаря в коридора.
— Не ни казахте дали Кастила имаше посетители?…
— Само един. Много млад кавалер, испанец като него. Кастила се обръщаше към мъжа с „кавалере“, но изглежда, бяха добри приятели.
— Имате ли спомен за името му.
— Нещо като Оберан… Барибан…
— Иребан ли?
— Да. Кавалерът Д’Иребан. Точно така… И той ли има дългове?
— Да.
— Това не ме учудва. Тези двамата няколко пъти си говореха да отидат при госпожа Дьо Сованж. А какво ще търсят при госпожа Дьо Сованж, освен да играят?
— Бихте ли ми описали този Кастила?
Без да затваря съвсем вратата, Лепра я притвори, уж да погледне зад нея. След това прерови цялата стая.
Не знаеше какво търси, а това не улесняваше задачата му. Внимателно се взря в стените и в пода, завря се навсякъде, повдигна сламеника и дори се пъхна под леглото…
Напразно.
Стаята не криеше никаква тайна. Ако Кастила притежаваше нещо компрометиращо, то беше го отнесъл със себе си.
Бившият мускетар беше готов да се откаже, когато случайно погледна към улицата. Това, което видя — или по-скоро този, когото видя, — го вцепени.
Маланконтър.
Маланконтър, който, нахлупил кожената си шапка и с превързана лява ръка, спря един минувач, и той му посочи странноприемницата. Мъжът вдигна поглед към прозореца, присви клепачи и веднага тръгна обратно.
— По дяволите! — изруга Лепра.
Той беше наясно, че няма да хване разбойника, ако се спусне по стълбите. Отвори широко прозореца, блъсна нощното гърне, което се разби на пода, и скочи в празното пространство в момента, когато — привлечен от шума — Ла Фарг влезе в стаята.
Пред странноприемницата Лепра се озова до Алмадес. Беше забравил за раната в бедрото си. Болката обаче го прониза и той се строполи с вик, който изплаши цялата улица. Неспособен да стане, гримасничейки и псувайки наум, той все пак успя да посочи Маланконтър на испанския учител по фехтовка.