![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
— Отворили сте неправилното завещание. И което е по-лошо, прочели сте го.
— Но такъв е моят дълг на нотариус!
— Така е.
— Несправедливо е.
Сен Люк не отговори.
От негова гледна точка справедливостта не съществуваше. Съществуваха само могъщи и слаби, богати и бедни, вълци и агнета, живи и мъртви. Така вървеше светът и така щеше да продължи вовеки веков. Всичко останало беше само литература.
Той се приближи към нотариуса с надеждата да му помогне да се стегне. Мъжът изведнъж стана и силно го прегърна. Мелезът се вкамени, а другият говореше, без да спира:
— Благодаря, господине. Благодаря… Не зная кой сте вие. Не зная кой ви изпраща… Но без вас… Бога ми, без вас!… Повярвайте във вечната ми признателност, господине. Нищо не бих могъл да ви откажа. Вие ме спасихте. Дължа ви живота си.
Бавно, но решително Сен Люк се отдръпна.
След това сложи ръце на рамената на Байо, разтърси го и нареди:
— Погледнете ме, господине.
Нотариусът се подчини и очите му се впериха в червените стъкла на очилата на кавалера.
— Не ми благодарете — продължи Сен Люк. — И не се опитвайте да отгатнете кой ме изпраща, нито защо. Правя това, което е необходимо, понеже ми плащат. Щяхте да бъдете мъртъв, ако ми бяха заповядали да ви убия. Така че никога повече не ми благодарете. Мястото ми не е нито в романите, нито в хрониките за епохата. Не съм герой. Аз съм само рапира. Противно на вас, не заслужавам никакво уважение.
Байо отначало слушаше с недоверие, но после разбра смисъла на изреченото.
Накрая, съвсем слисан, той кимна в знак на съгласие и сложи на главата си баретата, която мелезът му беше донесъл.
— Да побързаме — заключи Сен Люк. — Всяка пропиляна минута може да ни погуби.
Нотариусът напусна стаята пръв и докато несръчно се качваше на седлото в двора на хана, мелезът остана за малко вътре, за да плати на съдържателя и да му прошепне нещо на ухото. Мъжът внимателно се вслуша в дадените му инструкции, съгласи се да ги изпълни и получи допълнително златна монета.
По-малко от половин час след потеглянето на Сен Люк и на Байо въоръжените конници пристигнаха. Ханджията ги чакаше на прага.
10.
В двореца на Ястреба, в голямата зала, Остриетата на Кардинала завършваха закуската си.
Седнал в края на дъбовата маса, Ла Фарг сериозно разговаряше с Лепра и Анес. Близо до тях Марсиак слушаше, понякога се намесваше, а през останалото време се клатеше на стола си и редеше пасианс, като задължително изкарваше четирите аса най-отгоре. Алмадес мълчеше и чакаше. Колкото до Балардийо, той си похапваше, като едновременно пушеше лулата си и сръбваше вино, поглеждайки към бедрата на Наис, която прислужваше.
— Красиво момиче, нали? — прошепна му Марсиак още когато старият войник за първи път се взря в засуканата готвачка.
— Да. Много.
— Но рядко говори. Почти е няма.
— Това е предимство.
— Наистина ли? Интересна идея…
Всички малко или повече бяха очаквали с нетърпение и боязън това събиране край трапезата, което, след искрените и кратки прегръдки при първата среща, им даваше възможност да оценят истинските измерения на дружбата си. Какво беше останало от онова, което представляваха някога? Човек никога не знае какво се е случило с приятелите, които отдавна е изгубил от погледа си, а обстоятелствата, предизвикали разформироването на Остриетата при обсадата на Ла Рошел, спускаха траурен воал над спомените им. Обаче този воал бързо се свлече и старите връзки бяха възстановени.
Състояло се по най-естествен начин, разпределението на сътрапезниците около масата изразяваше както някогашната близост, така и възкресените привички. Ето че капитанът председателстваше, а най-близо до него се намираха Лепра и Анес, с които той се съветваше на драго сърце. Мускетарят беше нещо като лейтенант в неформалната организация на Остриетата. Малко по-встрани, Марсиак беше човек, чиято стойност и таланти бяха общопризнати, но той предпочиташе да не се тика напред, никога не се дънеше и смяташе за обидно да му заповядват. Балардийо, привикнал на големи почивки преди битките, се наслаждаваше на мига.
Само три Остриета не се бяха отзовали на повикването. Единият беше изчезнал, сякаш мрачините, от които беше излязъл някога, отново го бяха погълнали след Ла Рошел. Другият ги беше предал и никой все още не беше посмял да произнесе името му. Последният беше загинал и неговата загуба беше рана, която продължаваше да кърви в паметта на другарите му.