Тръпка [bg]

Скръстих ръце:

— Добре де, какво искаш?

Смятах, че съм подготвена за това, което ще чуя, но когато тя произнесе думите, сърцето ми заби по-силно:

— Брат ми. Джак.

Не казах нищо.

— Видях го, докато тичах тази сутрин.

Преглътнах:

— Мъртвият ти брат?

Изабел насочи към мен пръста си със съвършено оформен нокът, по-лъскав и от новата боя на бронкото ми. Гривните й тихичко зазвъняха.

— О, не започвай с тези глупости. Видях го. Той не е мъртъв. Опитах се да си я представя по време на джогинг. Не се получи. Може би имаше предвид, че е тичала след своето чихуахуа. — И?

Изабел пристъпи напред.

— Имаше нещо прецакано в него. И само не ми казвай: „Това е така, защото е мъртъв“. Понеже не е.

Нещо, свързано с прелестния характер на Изабел, подпомогнато от факта, че бях пределно наясно, че Джак е жив, ми пречеше да й съчувствам особено.

— Изабел, струва ми се, че нямаш нужда от мен, за да водиш този разговор. Справяш се чудесно и сама.

— Млъкни! — сряза ме тя, с което само подкрепи теорията ми. Канех се да й кажа точно това, но следващите й думи ме смразиха. — Когато видях Джак, той каза, че в действителност не е умрял. След това започна… да се гърчи… и простена, че трябва веднага да си върви. Когато се опитах да го попитам какво му е, той ми каза, че ти знаеш.

Гласът ми прозвуча странно:

— Аз?

Спомних си молбата в очите му, докато лежеше на земята с двата вълка, надвесени над него. Помогни ми. Беше ме познал.

— Е, не е най-голямата изненада на света, нали? Всички знаят, че двете с Оливия Маркс сте пълни откачалки на тема вълци, а това очевидно има нещо общо с тях. Какво става, Грейс?

Не ми харесваше начинът, по който зададе въпроса — сякаш вече знаеше отговора. Кръвта пулсираше в ушите ми; всичко това ми идваше в повече.

— Виж. Разстроена си, разбирам го. Но сериозно смятам, че трябва да потърсиш помощ. Остави мен и Оливия на мира. Не знам какво си видяла, но това със сигурност не е бил Джак.

Лъжата остави горчив вкус в устата ми. Осъзнавах ясно причините за правилото на глутницата, но Джак беше брат на Изабел. Нямаше ли правото да знае?

— Не ми се привиждат неща — отсече Изабел, докато отварях вратата. — Ще го открия отново. И ще разбера по какъв начин си забъркана във всичко това.

— Не съм забъркана. Просто харесвам вълците. А сега трябва да се връщаме в час.

Изабел ме изгледа, докато прекрачвах прага, и аз се зачудих какво ли е очаквала да й кажа. Съвършената й маска се бе пропукала и зърнах отчаянието под нея. Но може би и това беше просто поредната й поза. Така или иначе, казах малко по-мило:

— Изабел, просто потърси помощ.

Тя кръстоса ръце.

— Мислех, че правя точно това.